Българската социална действителност в поемата “За виртуалното” от Валери Петров

Българската социална действителност в поемата „За виртуалното” от Валери Петров
(105 години от рождението на Валери Петров)

С думата „виртуално” означаваме нереален свят, създаден в компютърно генерирана среда, с която потребителят може да си взаимодейства. За баща на термина „виртуална реалност” се счита Джейнър Ланиър, американски учен, композитор и философ, въпреки че за първи път това словосъчетание се използва още през 1982 г. от австралийския писател фантаст Дамиен Бродерик в романа му „Мандалата на Юда”. Ланиер обаче демонстрира техническите средства, чрез които може да бъде създадена виртуалната реалност. Съновиденията на човека също представляват виртуална реалност. Фройд ги определя като „свободна асоциация на идеи”. Разглеждайки човешката психика като триизмерна, за него Аз (съзнателната част от нашите мисли) по време на сън отстъпва на заден план и дава пространство за действие на То (нашите инстинкти, т.нар. „звяр, който дреме в нас”, за който говори още Платон), а Свръхазът има задачата да контролира инстинктите ни, поради което го наричаме Съзнание, Съвест или Душа. В противовес на Фройд, неговият ученик Карл Густав Юнг вижда в сънищата сили, които далеч надхвърлят невротичните прояви на индивида. Юнг също разглежда сънищата като триизмерни представи – за Неосъзнатото, за Съзнателното и за Колективното подсъзнание, но той предпочита да анализира поредици от съновидения, защото те му позволяват да открие връзката между тях. Според някои други теории сънищата могат да бъдат резултат от нашето ежедневие, от личните ни преживявания, мисли и емоции, които не сме успели да осъзнаем напълно, докато сме будни. Защото, докато сме будни, нашето съзнание активно контролира мислите и действията ни, но по време на сън то е „временно изключено” и чрез различни символи, аналогии и метафори започва да води „разговор” с нас, за да ни помогне да разрешим проблемите си в действителността по време на нашето будно състояние. Сънищата всъщност са онзи „код”, с помощта на който успешно дешифрираме важни истини за самите нас и за света, в който живеем. Обикновено чрез тях мозъкът „подрежда” натрупаната през деня информация, чрез която се създават различните ситуационни модели на човешките сънища. При т. н. „осъзнати сънища” спящият разбира, че преживяванията му не са реални, но поради повишената му мозъчна активност може да ги използва за творческо вдъхновение и дори да контролира хода и посоките им. Такъв тип „осъзнати сънища” симулативно вписва Валери Петров в своята поема „За виртуалното”.

Текстът на поемата е компактен и само условно може да бъде разделен на четири семантични части: въведение, което представя връзката между заглавието („За виртуалното”) и мотива за съня; същинска част с акценти върху отделните съновидения на лирическия говорител; втора същинска част с картини от реалния свят и смислово-обобщаващ финал.

В хилядолетното съществуване на човечеството социологията и литературата винаги са преплитали своите пътища – от диалозите на Сократ и „Държавата” на Платон, през Балзак, Флобер и Зола, до Ботев, Алеко, Елин Пелин, Димитър Димов, Смирненски, Вапцаров, Пеньо Пенев... В поемата „За виртуалното” на Валери Петров обаче социалната тема е изчистена от нейната острота на социален сблъсък между идеи и идеологии, за да ни представи скритите зад различни маски техни модификации в медиите и в държавната политика, в сферата на културата, икономиката, политиката, които драматизират нормалните човешки отношения. Всъщност сблъсъкът и при него е налице, но е поднесен като конфликт между личното разбиране на лирическия говорител (резоньор на автора) за Добро и Зло, и проявленията им в сферата на съществуващата социална действителност, като колизията е предизвикана от неочакваното болезнено съвпадение между съновиденията му и реалната действителност. В т. н. „удивителен сън” на лирическия герой са поднесени грозните страни на българския обществен живот, копиран от външния, небългарски свят. Причината за появата им е видяна в медиите, в средствата за виртуална комуникация, които създават виртуалния свят и го насаждат в мислите и поведението на хората:

... може той да е в драмите
от тв сериалите
или в програмите
от рода „уж reality”,
които разделят ни от съседа през двора
и ни свързват с далечни измислени хора,
преследващи рибите
на яхти в Карибите.

Всекидневното облъчване на човека от телевизионния екран вреди не само на здравето и нервите, но и има силата и способността да формира мироглед, да променя човешките взаимоотношения, ценностната система на зрителя, да предизвиква нарушения в социалното и емоционалното негово развитие. Това особено вредно се отразява на детската психика. Всекидневното възприемане на виртуалния свят от телевизията, смартфона или компютъра не само ограбва нормалното детство на подрастващите, но и създава у тях негативна, доста често и агресивна нагласа към околните и живота въобще. За тях става естествено да крещят, да крадат, да се сбиват, дори да убиват. Манипулативното въздействие на телевизионните филми и видеоигри представя като нещо естествено употребата на алкохол, наркотици и оръжие, на някои насилствени и уродливи сексуални взаимоотношения, като ги обвива с ореола на нещо забавно и вълнуващо, което още в ранната детска възраст създава определени социални нагласи, които се реализират в зрялата възраст на индивида. Масираното включване на рекламни материали стимулира свръхконсуматорско поведение, внушавайки идеята, че социалното положение са оценява не от някакви си „измислени” добродетели, а от марката на колата, от стойността на жилището, от цената на дрехите и аксесоарите, които отделния индивид използва. А това го отдалечава от истинските човешки ценности, които в продължение на хилядолетия се предават от поколение на поколение чрез книгите:

А утре, пораснали,
ще избягат от нас, нали,
и в бездушните бизнеси и контактни клавиши
ще им бъдат излишни
„белоцветните вишни”
на... този... поета, бе... оня, смешно въздишащия –
да не говорим за творбите на пишещия...

От този, на пръв поглед маловажен проблем, свързан със съвременната техника за виртуално общуване, в съновиденията на лирическия говорител започват да се възпроизвеждат поредици от страшни картини, които правят неспокоен съня му и пречат на възстановителните процеси в тялото му. Спящият вижда как „един с „Макаров” профучава” край него, „за да финализира една тяхна си сделка / със, така да се каже, виртуална престрелка”; как от склада на друг „изкарват в момента портрети / на народни будители”; чува „хомерическия смях” на онези, които отдавна са зачеркнали българския език в своето ежедневие, а названията на фирмите им са изписани на „нечий, не наш език”, въпреки строгото министерско решение, защото и министрите в парламента „се кълнат като... някои, с ръка на сърцето, / с което им дават убедителни знаци,/ че за тях са не братя, а направо близнаци.” Използвайки умело всички нюанси на хумора, иронията и сатирата, Валери Петров постепенно навлиза все по-дълбоко в сложните социално-политически и икономически проблеми на т. н. „завладяна държава” – за дървената мафия в България, която „във форма на трупи, / за който я купи” пренася гората на Родопите към „съседската промишленост книжна / или строителна...” Същото се случва и с АЕЦ „Козлодуй”, който вместо ток – произвежда „по-нужна нам стока като клечки за зъби”, а суровината за тях ще внасяме „от онази позната / южна съседка на цени по съседски...” И всичко това съвсем не се случва случайно – виртуално изживяното детство, формирало консуматорски тип личности (защото да живееш означава да създаваш вещи, а не да ги придобиваш наготово), заедно с училището и университетите, след това доизграждат стройната система за покупко-продажбите на дипломи, девалвирайки професионалните бъдещи изяви на младите „специалисти”:

Та, дядка, за бала ми
не се тревожи,
само за балами
са тези лъжи.
С доценти, с професори важи уговорката:
за толкова – тройката, за толкоз – четворката...

Липсата на стабилен образователен фундамент, върху който да се гради държавната система, води до търсене на изгода в политиката: „...виждам в небето ято прелетни птици, / и, усетил по нещо, че са политици / и че прелитат от ляво на дясно, / ги питам: Защо? – макар да е ясно, / че го правят защото / им е мило креслото.” Поетът-лирически говорител, като съзнателен, активен и отговорен гражданин, внимателно следи действията на политиците, въпреки че отдавна вече е проумял истинността, вложена от американския сатирик Амброуз Биърс в думите му: „Съюзът в политиката означава обединение на двама крадци, които така дълбоко са бръкнали взаимно в джобовете си, че не могат поотделно да грабят трети.” Това е и причината „дебненето” на политиците да води единствено до „зала съдебна”, в която са събрани „главно приятели верни” на „оногова с пищова”, когото уж съдят за това, че край плажа си е вдигнал „резиденция нова”. Нека си спомним „Бел Ами” на Мопасан и думите му: „Днес... политическата комбинация не трябва да се казва „Търсете жената!”, а „Търсете сделката!” Съдебната власт, която според принципа на разделението на властите би трябвало да е независима и да осигурява равенство на всички пред закона, всъщност се е превърнала в цинично продължение на политическата перверзна престъпност, и затова, докато съдът уж се е оттеглил да се консултира,

... в залата долетяха два тира
и подобно кобилки, не видели юзди,
от тях се изсипаха едни порнозвезди,
(...)
а вътре в тировете
бяха почнали пировете
и за мъжките чувства
не стигаше пиенето, а се вихреше, плюс това,
една оргия сластна пъпно-прашково-бюстова...

Словото на Валери Петров вече не е хумористично-духовито, усмивката е замръзнала и на лицето на читателя, а детайлно представеното съновидение предизвиква погнуса и отвращение от бруталния цинизъм на тази държава, която на фона на случващото се, рекламира „бъркачки и тенджери, / с модерен дизайн и конструкция яка, / срещу само два пенса и... / грешка – две пенсии, / и с подарък към всяка.” Сарказмът на изображението прераства в гротеска на фона на нашата „разрушена, / разграбена, дрипава и опустошена, / със съдба предрешена” България, достойна единствено да бъде мишена за гаври „злочеста страна”.

Стресът от преживяното по време на поредицата от съновидения в тези страшни български нощи предизвиква събуждането на лирическия говорител. Опитът му да се отърси от преживения ужас обаче води до горчивото осъзнаване, че виртуалният свят от неговите съновидения всъщност е точно копие на реалната политическа, духовна, морална, правно-административна и икономическа действителност в съвременна България.

Поемата е писана през 2007, годината на приемането на България в Европейския съюз. Може би на това (а може би и защото поетът по принцип винаги е бил „продавач на надежда” – Джани Родари), се дължи оптимистичният финал, с който някак неестествено завършва поемата:

И пиша, защото –
зная – в битка нелека
доброто и злото
са вътре в човека,
при туй земни,
реални, съвсем не виртуални,
и доброто в момента си е чиста идея,
но тя е във мене, и аз съм във нея...

За съжаление и днес, през 2025 година, осемнадесет години след написването на тази поема, Доброто все още си остава само „чиста идея” на фона на почти изцяло превзетата от злото наша България, в която политолозите се опитват да ни успокоят, че всичко това не трябва да ни тревожи, уверявайки ни с успокоително потупване, че то е само „първоначално капиталонатрупване”.

------------