Проклятието на кълвача

Проклятието на кълвача

Имам стара вила, сгушена високо в планината Витоша. Тук зимата е дълга, а отоплението стана твърде скъпо. Охарчих се за топлоизолация, но си струваше. Стана уютно. Често идвахме с жена ми да се любуваме на прелестната планина. Решихме да заживеем тук на чист въздух, лъхащ от боровете в гората, ала задоволството ни бе кратко. Кълвач нападна топлоизолацията. Зае се да копае дупка под стрехата. Долиташе всяка сутрин и удряше с все сила по мазилката. Там нямаше червеи. Очаквах да го разбере и да престане, но уви! Нахалникът продължи да ни буди с упорития си трясък. Уж малка птица, а вдигаше страхотен шум с острия си клюн. Къщата ехтеше. Не му се сърдех. Беше ми забавно. И бездруго ставам рано, но жена ми не издържа:

– Направи нещо, или се връщаме в апартамента в София! Тук не може да се спи.

– Какво да направя?

– Не знам. Направи нещо. Нали си ловец?!

– Ловец съм, но кълвачът е защитена птица.

– Това дава ли му право да ни тормози?

– Едва ли, но нищо не мога да сторя. Стрелбата в населените места е строго забранена. Пък и ако стрелям по него с ловната си пушка, ще съсипя топлоизолацията.

– А той не я ли съсипва?

С врачанка на глава не се излиза. Който е патил – знае. Отстъпваш, или се развеждаш. Друг изход няма! Грях, не грях, прежалих кълвача. Нали не е на изчезване?! Пълно е с кълвачи! Все пак съпругата ми е по-важна от една птица, било то и защитена. Прежалих и триста лева за въздушна пушка. Всяка сутрин висях въоръжен напразно под стрехата. Напразно, защото кълвачът май разбра какво ще му се случи и престана да идва.

Жена ми се успокои. Отново беше доволна. Дори предложи да отидем на минерални бани в Стрелча. Съгласих се и изкарахме прекрасно. На връщане се отбихме в Поибрене, при тамошния горски надзирател – Георги, стар ловен другар, който гледа пчели. Нагости ни с ароматен мед и вкусни орехи. Бяха от дърво в двора му, току що напъпило. Споделих, че и аз имам орех на вилата, но е див и не става за ядене.

– Ще ти дам калеми от моя, да го ашладисаш! – предложи Георги и ми обясни как става това. Ашладисах ореха и... О, чудеса! Хвана се! Бях горд. Внуците ми щяха да хрупкат орехи и да ме споменават с добро. Пъпките му се пукнаха и раззелениха. Крехките им листенца се устремиха към слънцето, жадни за живот. То им се радваше. Галеше ги нежно и те хубавееха. Преливах от щастие, но не за дълго. Кълвачът се завърна и жена ми се начумери.

Този път издълба втора дупка, по-дълбока от първата. Грабнах въздушната пушка да браня имота си и да осигуря спокоен сън на врачанката. Грабнах я, ама кълвачът се оказа невероятен хитрец! Криеше се всеки път, щом го чаках въоръжен. Веднъж го изчаках без пушка и той най-безцеремонно дойде да събуди лютата ми съпруга.

– Правиш се на голям ловец, а един кълвач не си способен да прогониш! – подигра ми се тя.

Жегна ме. Дълбоко! Накърни ловното ми достойнство. Не беше права. Който е ловец, ще ме разбере! Оттеглих се от сражението обиден и се разрових из Гугъл, за да науча как да се справя с кълвача. Оказа се позната история. Кълвачите често нападали топлоизолациите на къщите. Решението било с окачване на различни плашила, там, където кълват. Ала в моя случай това беше невъзможно. Нямах достъп до високата стреха. Кълвачът сякаш разбра безсилието ми. Разшири дупките и озвери още повече врачанката.

Работата загрубя. Изнервих се. Търпението ми преля. Как така един кълвач ще ме унижава пред жената? Мен, африканският ловен Ас, повалил слонове, биволи, лъвове и леопарди? Хайде, бе! Това няма да го допусна! Отрязах няколко гъсти борови клони. Опрях ги о дънера на бреза срещу дупките. Получи се нещо като гюме. Не се мушнах веднага в него. Оставих кълвачът да свикне необезпокояван с прикритието ми. Известно време го нямаше, но не издържа и една ранна утрин се завърна с гръм и трясък.

– Това повече не се търпи! – заяви гневно жена ми. – Стягай багажа. Връщаме се в София!

– Дай ми само още един ден! – помолих я. – Имам план. Утре злосторникът ще изчезне.

– Не знам какъв план имаш, но ако той не изчезне утре, изчезваме ние!

Станах към пет. Шмугнах се в гюмето. Заредих въздушната пушка. Притаих дъх и зачаках. Времето затече бавно. Много бавно! Пулсът ми взе да се вдига. Вълнувах се, сякаш бях в Африка на лов за леопард, а всъщност дебнех една нищо и никаква птичка. Въпреки това напрежението растеше. Ледена пот изби по челото ми. Ами ако не го улуча? Ужас! Щях да се изложа като ловец и да се разделя с уютната си виличка. Мразя мрачната столица, мръсна и претъпкана с всевъзможни сноби и коли. Няма къде да паркираш.

Развидели се. Възбуден до краен предел, чаках кълвачът, ала него го нямаше. Май пак щеше да ме надхитри. От вълнение ръцете ми трепериха. Нещо изшумоля вдясно. Отправих поглед натам и се вцепених. Бялка ровеше земята. Вероятно преследваше мишка. Беше съвсем близо. На пет, шест метра. Бялката е вредител. Разрешена е целогодишно за отстрел. Много по-достойна цел е от кълвача, който и без това го нямаше. Бавно обърнах пушката към нея. Улисана в преследване на жертвата си, тя не ме усети. Прицелих се в главата й и вече обирах спусъка, когато кълвачът разтресе къщата. Ударите му отекнаха злокобно в утринната тишина. Едновременно с бялката заковахме погледи в него. Аз ненавистен, тя гладна. Нахалникът разширяваше дупката си, обгърнат в облак от прах.

За миг си представих киселата физиономия на Жени. Така се казва жена ми – врачанката. Спомних си обещанието, което й дадох. Думата на ловеца е закон! Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Ръцете ми престанаха да треперят. Взех на мушка птичката и дръпнах спусъка.

Това, което последва, не е за вярване. Кълвачът тупна на земята и взе да пърха с криле. Бялката се спусна връз него, захапа го и офейка. А на другия ден...

На другия ден орехът изсъхна!