За романа на Георги Йочев “Справихме се, хлапе!”

Не съм сигурен, дали съм прочел всичко, написано от Георги Йочев, но съм убеден, че „Справихме се, хлапе!“ е най-хубавото, съчинено от него! До днес. Защото той има още време за писане!

Две са главните неща, които подбуждат ръката му да посегне към писането. Животът на хората, чиято съдба е морето и съдбата на хората, прекършен от един безсмислено жесток режим, режим- светла фасада, зад която има трагедии и душевно опустошение.

Но в която и от посоките си за творчество да тръгне, Георги Йочев непременно набляга на едно – на стремежа на героите му към свобода, на стремежа им да бъдат верни на небе си, да са независими, колкото и много да им струва понякога това. Ако не друго – да съхраняват винаги вътрешната си свобода.

В книгите на Йочев има загатнати автобиографични моменти, има герои, които той познава и обича. Срещаме ги и в тази книга – Добри Кашмера, Янко Дюлгера, Змията, Асан и двата клана – Кашмеровия и Асановия, интегрирани/казано по модерно му/ от повелите на естеството, взаимния труд и необяснимите човешки привличания на две същества едно към друго.

Романът проследява време от средата на четиридесетте години на миналия век, до наши дни, дни на които мъдрите и препатили герои също дават своите скептични оценки.

Всъщност текстът на книгата е разговор на главния герой Кирчо Кашмера с каменното момче, която той е изваял някога много отдавна. Един диалог, чрез който се разкриват съдбите на героите, въдворени в тази творба. И се запознаваме постепенно с ваятеля Янко Дюлгера, със Змията, с майстора – калайджия, плетач на кошници, ваятел на дървени лъжици и гъдулки, който припечелва с мечката си по морските курорти – Асан. Проследяваме житейския път на Кашмерови – дядото Добри – твърд човек с добра душа, и непоколебим в оценката си за света и хората; сина Атанас, герой от войната, обиден от новата власт и слязъл в минните забои да печели пари, за да гради къща на три ката в село, което обезлюдява; внукът Кирчо , главният герой – израснал с Асановите циганчета и преминал от ранна възраст през неизброими житейски изпитания, за които ни разказва, за да ни развълнува с този пътепис през времето.

Възрастните герои са истински мъдреци. Те мислят и говорят – и всяка тяхно изречение е един умен афоризъм, който се запомня. Защото се е родил след много житейски опит.

С опасението, че се отклонявам, ще посоча набързо някои примери на изобретателността им. Какъв невероятен театър например разиграва старият Кашмер, за да се сдобие с две „Жълти книжки“, които го спасяват от преследване и побой, задето не иска да е част от колективизацията, и да си говори свободно собствените истини. А речта му пред шефа на Военното окръжие, с която го убеждава, защо внукът му е напълно негоден за военна служба, е един неповторим остроумен монолог, заслуга на Георги Йочев, разбира се.

И понеже кръвта вода не става, подобна е и словесната защита, която неговият правнук Атанас произнася пред природозащитниците, дошли да приберат любимата му мечка. Това, разбира се, не е най- главното в този роман, но е пример за умението на автора да охарактеризира героите си, да оцветява рисунъка си и да им придава индивидуалност.

А всъщност Георги Йочев ни предлага текст с много мъдрост. Неговите герои са истински народни философи, стигнали до убежденията и изводите си след много изстрадан опит. Всеки образ в книгата е плътен, жив, деятелен, умен, неповторим. Това са хора добри и деятелни в името на доброто. Прекрасни хора, за които един бургаски поет със съжаление казва, че са „Изчезваща порода“. И се надявам, че ще останат сред нас, благодарение на тази книга.

„Не искам да си отида от този свят, без да споделя на глас какво ми е струвало това, което бях“... „Мълчанието ми никога не е било съгласие, а спасение от много беди“ – казва главният герой, който често се слива с автора. И чрез това откровение на героя, авторът Йочев ще произнесе още веднъж присъдата си над едно фалшиво и безчовечно време, отнело преди всичко свободата на мисълта. И понеже е автор, здраво свързан с живота – да погледне със скептична усмивка и някои напъни на сегашното ни време...

А правнуците на Добри Кашмера са станали успешни хора в наше време. И като истински издънки на Кашмеровия и Асановия род, не са се полакомили, а дават нов живот на село Могила. Не е какъвто го знаят старците, но нали нищо не се повтаря!

В тази книга Йочев е прекрасен разказвач. Герои, случки, ведри и трагични събития, хубави диалози и картини карат читателя да отгръща с ангажиран интерес страница след страница.

Всъщност, ако ви трябва ключ към тази творба, ще го намерите в предговора – една до болка откровена изповед както на героя, така и на автора.

Ще си позволя да цитирам няколко изречения.

„В полумрака ще видиш един луд, който уж живее ден за ден... В душата си още пази минало и се радва на настояще... На тази възраст вече се е научил да посреща всичко предстоящо...

... Чуй, брат ми! От чичо Янко знам: „Песента на живия човек, затворен в клетката на своето време, е мълчанието, сиреч мисленето. Научи се да чуваш какво не ти казват хората, Кирчо! Изкуството, творчеството е дух,, а не сметки без кръчмар, без едно наум... Каквито и да са времената оцелява само сътвореното от опаките луди, дето не им се чува думата и тълпата не ги брои за човеци. В духовното няма принадена стойност! Няма никакво значение кой си бил, какво си имал, важно е какво си дал и оставил след себе си!...

Не сравнявай хората, край които живя Киро Кашмера, с ония стоически фантоми на древността – философите... Затънали в немотия, те ни демонстрираха щастие. Тяхната превзета утеха е една мъдра игра на ума. Мъдростта па моите герои е капризна. Не разпиляват любовта си за щяло и нещяло, освен за човешки същества, но де ги?... Ако на свещ не ме разпознаеш сред тях, запали факла, или разтвори тази книга!“.

Е, време е да поздравим Георги Йочев за тази великолепна книга, която ни предстои да разтворим! На добър час, „Справихме се, хлапе!“...

------------
Георги Йочев, „Справихме се, хлапе!“, изд. „Либра Скорп“, Б., 2025.
------------