“Стихът е мост, надвесен към небето...” – Боян Ангелов и юбилейната му поетична книга “Бреговете на съня”

„Стихът е мост, надвесен към небето...”
(Боян Ангелов и юбилейната му поетична книга „Бреговете на съня”, изд. „Захарий Стоянов”, 2025 г.)

Юбилейното томче с поезия на Боян Ангелов е побрало между своите 340 страници избрани стихотворения от девет негови стихосбирки, издавани в продължение на двадесет години – от 2003 („Цветовете на тъгата”) до 2023 („Да ме обикнеш отново”). Седемдесетгодишнината на всеки творец е особен момент в битието му, когато мисълта му е придобила зрялост и способност не само да „претегля” сътвореното на везните на времето, но и да достигне до онази висота на възприятието за поезията като изкуство, което стои по-високо дори от небето: „Стихът е мост, надвесен към небето.” Ако небето е обобщаващ символ на свещения ред във Вселената, както и на човешките усилия да открие в него тайните на живота, защото е част от онази система, която свързва човека с Бога, то поезията е издигната до пиедестала на арбитър, който наблюдава, оценява и съхранява за вечността спецификите на тези отношения; тя стои някъде много по-високо в космическото пространство като „мост” между временното и вечното, и затова „стихът” е надвесен „към небето”. Това твърдение на човека и поета Боян Ангелов е своеобразно негово откритие, до което той е достигнал след няколко десетилетия духовни търсения, воден от съзнанието, че за човешкия дух няма такъв бряг, който може да го ограничи в усилията му да открие смисъла на всичко във вселенското време и пространство – и на реално съществуващото, и на метафизичното. Така, както сънят събира в едно материя и дух и има способността да надмогва „бреговете” на нашето земно съществуване.

За поезията на Боян Ангелов са характерни многопосочните философски инвенции, амбивалентните позиции на мисъл и чувство, взаимно привличащи се или оттласкващи се идеи и образи, поради което поетичният му изказ е метафорично наситен или обвързан със събития, символи и аналогии от културата и историята на древността. Психологическите колизии намират своите превъплъщения в логически или емоционални сблъсъци, които в своята сложна амалгама представят душевността на една личност, която се опитва да стои над битовото, но носи своите белези и рани от него и в пространството на битийното. Затова не успява да постигне жадуваното спокойствие на равновесието сред „вълчите закони на забравата” и, непрекъснато следвайки водовъртежите на немилостивите промени, се превръща в „осиновител на тъмнините”. Именно сред тях обаче осъзнава истината, че „едно е обич, а друго е представата за нея”, а след „леглото, маските, грехът” – „усамотен” и „недостъпно мрачен” – достига до прозрението, че тъгата има много цветове и трябва да стане „най-вярващият варварин”, ако иска да се докосне до ипостасите на доверието и да чуе шепота на небесния ручей. Затова, застанал пред илюминатора на самолета и ширналите се пред него бели ледени пространства, „сам сред облаците”, той произнася най-човешката своя молитва:

Не знам
дали някой ми е подсказал,
че в душите си носим друг
свят и там Бог е слязъл,
за да бъде наш демиург.
А сега – в тази меланхолия –
друго искам да си представя:
влюбен съм
и се моля
животът да продължава.
(стихотворения от „Цветовете на тъгата”, 2003 г.)

Поетът Боян Ангелов постепенно навлиза в нови светове, които му разкриват оная „магия на думите”, с която може да нарисува не само „верността като жена с уморени коси” до тесния прозорец над албанската Саранда с красотата на Йонийско море, но и да усети „модрото сияние” на очите й, с които тя може „слънцето да угаси, / да подпали звездите”. Те, Думите, варосват пред него „манастирските дувари” и го карат да види „гълъба как проблясва над мъртвото злато,/ за да иде в Керкира / и да стане идея” за силата на оная необяснима любов на Посейдон към дъщерята на речния бог Азоп – Керкира, с чието име той увековечава безименния дотогава остров. И пак те, Думите, го въвеждат в „театъра на сенките” и върху стените на библиотеката разиграват като в „китайска драма” неговата лична съдба, за да го превърнат в „аорта” на последната вселена, свързваща „душата на нашата любов хилядолика” с онзи разум, който пулсира в образа на родината. Защото именно тази „любов хилядолика” го кара да се чувства избран и „посочен” да преосмисли хоризонтите на същността й, за да стане такава „жадна страст / която прави / от хората / човеци / богоносни”. Само с помощта на тази „жадна страст” той може да проумее непонятната сила на Думите в „аления химн „Шуми Марица...”, който благославя „даскалите бледи”, издига ги до скалите и гнездата на орлите, за да ги превърне във войни, способни да целунат „смъртта и свободата”. Странен, но и разбираем в този велик миг става дори трудно обяснимият закон за „отрицание на отрицанието”, защото, за разлика от Гьотевия Мефистофел във „Фауст”, за когото „всичко в тоя свят родено, / без друго е за гибел отредено”, „даскалите бледи”, отричайки силата на ятагана чрез смъртта си, възкресяват оня роден „вал от верига скалиста / с бели мури, с бездънни боази, с езера като модри мъниста”, над който се извива „дъх на праскови, песенна сватба”:

(...)
Тя е изворът, с устни посочил
накъде да се вливат реките.
Тя е стълба от паметни плочи
и за всеки бездомен –
обител.

Тя е зноят горчив на сълзата,
светлината на всяка картина.
Тя е майка, любов и приятел.
Тя е космоса.
Тя е Родина.
(стихотворения от „Отрицание на отрицанието”, 2009 г.)

В поетичния свят на следващите му стихосбирки животът е видян като „една черта между ковчега и ковьоза”. Съдържанието обаче на тази „черта” между тях има различни измерения и ту ни стъписва с контраста между „овчицата”, която милва с муцунката си ръката на овчаря, стиснал ножа, за да й пререже гръкляна, ту ни възвисява до красотата на миртата, въплътила в себе си хармонията между музиката и астрономията на „съвършената душа”. В човека, сякаш априори, са вложени контрастите на света, в който го е положил демиургът. Над този свят „прокобата ръми като поледица”, а думите „любов и гибел” са предвестник на скръб. И един „страх доживотен” ръми като грях, покрива всичко със своите кармични знаци, разделяйки ни в недостроените „обезлюдени градове” на измамници и потърпевши. Вечерният плач, покрил „началата на сътворението”, повежда поета, владетеля на думите, „към разплаканата гилотина, / лобното място / за всяко вдъхновение.” Орисан цял живот да живее „в края на градчето” с „костюм абсолвентски, прояден от молците”, той разбира, че „продавачът на вяра не живее у нас”, защото пред зеленикавия прах на стъпканите идеи е предпочел да стане „дилър на страх”. Създателите на студове са обвили сърцата си в скреж и с „прииждащия снегопад” пред олтара на живота, започва да увяхва и последното стръкче вяра. Но като че ли, дори сред студа и мрака на този живот, все още е останала една светлинка, която го крепи сред поледиците на този свят – любовта:

Пафос

Вече е ноември, а морето – гладко,
можеш да го галиш – можеш да се къпеш.
Той донесе грозде,
праскови и пъпеш.
Любовта обича
да й бъде сладко.

Залезът заслиза от небето стръмно.
Стаята стопи се в мрака вездесъщ и
вечерта притвори
плажове и къщи.
Любовта обича
да й бъде тъмно.

Доближи безмълвно, без да я помоли.
С устни я погали... Пиха черно вино.
Роклята се свлече
плавно и невинно.
Любовта обича
да ни гледа голи. (...)

Красивото видение обаче скоро изчезва като Афродита сред морската пяна, за да донесе съзнанието, че „любовта е страст за притежание” и, останала неудовлетворена, ни вкарва в слепите улици на тъгата, изпълнени с „меланхолично усещане за безнадеждност”. Защото винаги след „безплътната флотилия на зноя” в романтичните нощи, един до друг, но всъщност разделени, „жената и мъжът вървят смирени / към вечерта, разкъсваща покоя”. Години наред градил „снежни замъци с врати от лед и кули от фантазии” (стих. „Поет”), облечен в дим и „пропит от скоросмъртница”, поетът разбира, че „линеят поривите нераздадени под пепелта на овъглени клади”, защото го е постигнало най-страшното за един поет нещастие – „той искаше, но не можеше да пише” (стихотворения от „Хълмовете нямат полумрак”, 2013 г.; „Поледица”, 2016 г.; „Реставрация на обелиска”, 2019 г.).

Онова, което успява да накара поета отново да се изправи и да прекрачи „в бъдещето, преди злокобата да го убие”, е дълбоко вкорененото в съзнанието му родолюбие. (Стихосбирката „П(р)освещения”, 2022 г.) Той пази в себе си „частица от общата памет”, която превръща пътя „от Ботев до Вола” в знаме, шито още в „тайника тъмен” от две женски ръце, които носят „скришом торби с барут”, за да пламне пожарът на чистата вяра. Тази същата вяра дими в демирхисарското небе, слуша стоновете на войната и гледа гарвана, разперил крила над непобеденото бойно поле, което заспива „с един поет по-малко”. Тя върви край бодливата тел „с безчетните трупове безотчетни край митичния Дойран”, където „лъщи” стъкленото око на един друг поет, недочакал възкресението на своя септември в май. А там нейде, „под връх недокоснат” край потъналия в „унес и скръб Хайредин”, един друг поет, наследил непоколебимата вяра на Гео, превръща мечтата в мост, за да покаже на идващите след него „къде ще е краят на всички омрази”. Мост, по който другите поети след тях ще продължават да превръщат вдъхновението в „маяк за посърналата надежда”, в съдбовен знак, „в който бъдещето се вглежда”. А един свободен, влюбен в просторите мъж, ще възкачи с имена на юнаци върховете на българските планини, по които още ехти „Хляб или свинец!” над пропитите с кръв „скали непревзети”.

В юбилейната си поетична книга „Бреговете на съня” Боян Ангелов превръща Стиха в своеобразен национален и световен колумбарий, съхранил върху плочките над нетленната пепел от костите на борците за свобода и на поетите техните имена, за да ги възкреси в „дързостта на ембрион, обратната страна на песента”, защото знае: „Стихът е мост, надвесен към небето.” Стихът е Слово, съществувало още преди Сътворението, преди Земята, Небето и човека, то е Първичният Дух, логосът, който създава всичко, твори и организира света и притежава силата да управлява Всемира.

------------
Боян Ангелов, „Бреговете на съня”, изд. „Захарий Стоянов”, С., 2025.
------------