Доктор Павлов и сестра Кирилова се измъкнаха някак си от стая номер осем, затръшвайки вратата след себе си. Павлов отри нервно челото си, а Кирилова постави капачката на току-що използваната спринцовка. Още няколко секунди отвътре се чуваше приглушен вой и тропот, след това всичко утихна...
След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма...
Мярнах скулестото му лице през предното стъкло на автобуса. Подаде билет на възрастна жена и взе стотинките. Затвори вратите и подкара към следващата спирка...
Този път дойде на преглед сам. Учудих се – винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее. – В бащината ми къща – отговори той...
Серафина се помина в петък. Изгасна тихо, кротко, като мушица. Мъжът ѝ Лазар гледаше малкото ѝ, колкото една шепа, лице и не можеше да повярва, че вече я няма.
Сутринта около леглото ѝ се събраха синовете и дъщерите им...
Брегът гали нозете ми с безбройните песъчинки, обгърнати в златист блясък, отдаващ топлината на любовен трепет с всяка моя стъпка. Морето ме посреща сънено, нежно се залюлява под първите слънчеви лъчи и търси очите ми. Докосвам с поглед солената безбрежност, поемам дълбоко дъх и вдишвам щастието...
Набързичко напазарувах това, което ми трябваше от супера. Излизайки, ми се пропуши и се отправих към близката градинка с пейките, хем да поседна, да се налюбувам на пълната луна и реката, в която се отразяваше.
Човек и добре да живее, трябва да ходи на зъболекар. Така казваше моят зъболекар, при когото ходех в продължение на години, докато дойде време той да напусне Градската стоматологична поликлиника по принуда. И не само той...
Христина загърна плътно излинялото си биберено палто, неин връстник, и скоро припряните й стъпки шляпаха в множеството локви по изронения път. Уж пролетта беше вече дошла, а тези студени, упорити априлски дъждове проникваха дълбоко в болните й овехтели кости и причинява постоянна болка, която щеше да я зарови...
Кмета подпря количката на бараката и приседна на каменното стъпало пред вратата. Притвори очи и се предаде на прегръдката на пролетното слънце. Пролетта неудържимо напираше след дългата зима. Присегна към количката и извади голяма платнена торба. В нея събираше най-скъпите си находки от контейнерите – изхвърлените книги...
