Когато болестта дойде, не заобиколи малкото село, закътано в планината, която сякаш го бе прегърнала в пазвата си. Скоро църковното клепало възвести смъртта на кръчмаря и страх натисна селските къщи. Те превиха покривите си под тежестта на каменните плочи и грозно увиснаха стрехите си...
Когато я удари за първи път, Дора си помисли, че е случайност. Толкова много го обичаше, че преглътна обидата, синините се скриха за няколко дни и животът им се върна в обичайните релси. Вторият път я завари неподготвена. Поводът бе някак измислен и той стовари вината върху нея...
Когато се прибрах, заварих два пресни гроба. Майка ми и баща ми не ме дочакаха. Стоях пред черната пръст, ровех с пръсти и исках да заплача, но вътре в мен бе празно като в църковна камбанария, където отекваше оглушително самотата ми...
Ники гледаше втренчено през прозореца и повече от всичко на света искаше да излезе навън. В стаята се задушаваше. Миришеше на лекарства, застоял въздух и тъга, защото и животът му беше тъжен...
Лека усмивка се приплъзна по старческото лице и омиротвори до скоро неспокойната му дрямка в дълбок сън. Напрежението изчезна, дишането стана равномерно, а в полутъмната стая изведнъж се разля меко сияние. То се заигра с удължените сенки, надникна във всяко ъгълче на стогодишната къща, сякаш за да научи тайните й...
– Докато съм главен редактор, този материал няма да види бял свят! Може и да сме в извънредно положение, но правилата са същите! Имате пълната свобода да пишете срещу всеки, стига това да не е собственикът на медията, или някой от топ-рекламодателите ни, а болницата за нас е касичка за пари! Ясно!!!...
Есента на 1959 година. Първият “учебен” ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време.
... И са жълти. И лъскави. Същинско злато, двадесет и четири карата. Неслучайно за тях е обществено прието наименованието “съкровищата на бомжите”. Аз затова и минавам всяка сутрин покрай купчинките, да им се налюбувам. Само дето малко трудно си изчиствам после тротинетката. Прибирам се вкъщи и установявам, че ми се е отщяло да обядвам...
Монорей само седеше във фотьойла. Той беше втори помощник на Спектър, отговорен за транспортирането на тела, задача която се случваше много рядко. Затова Монорей се радваше, наслаждаваше се и се смееше колкото може, когато внезапно в неговото човекоподобно тяло изникнеше съобщение за спешност. Това означаваше, че е нужен на Спектър и Калеид.
Ако не беше случайната ни среща в малката задимена кръчмица, никога не щях да разбера на какво дължа явните симпатии, които проявяваше към мене лудият Гунчо. Бях наскоро пристигнал в града, когато разхождайки се по главната улица, направи ми впечатление странното държане на един зле облечен, висок старец. Цялата му глава беше обрасла с бели като сняг коси.
