Помня добре деня, в който пристигнахме във фермата за аспержи в село Хюлпен, провинция Лимбург: вторник, 15 април 2010. Когато аз, Мирча и Георге слязохме от микробуса, който ни докара от Маастрихт, усетихме как въздухът миришеше на мокра трева и животинска тор...
Седях си на стола и гледах слънчогледите. Затворих очите си. Жълтите им пити вече бяха започнали да придобиват кафяв цвят и висяха натежали на стеблата, които едва ги удържаха. Тук там, узрелите им семки се чернееха...
Беше края на месец май, а жегата бе неописуема. Бях се облегнала назад в работния стол. С едната си ръка държах портативния вентилатор пред лицето си, а с другата – въртях молив между пръстите си...
Крачеше с бързи крачки в тъмното. Искаше да стигне колкото се може по-скоро в ранчото. Мечтаеше за този момент още от както влезе в затвора. Всяка вечер преди да заспи, Максим си представяше момента на пристигането му в ранчото, виждаше се как влиза скришом от задната врата без никой от съседите да го види и пристигаше до скривалището.
Шумът от виелицата дълго не му дава спокойствие да заспи. Жилавите, разперили изтънели пръсти на всички страни клонки на вековните явори барабанят заплашително по замръзналата коричка на натрупания върху покрива сняг на извисилата сe над къщите в този район стара тухлена сграда, през улицата...
Един съвсем обикновен ден. Самолетът разкъсваше облаците, подгонваше ги, но след него те бързаха да се съберат. Ани слушаше събеседника си, който й разказваше за обичта си към морето и за неговите красоти...
Нощта легна бавно над полето. Всичко наоколо утихна. Само вятърът от време на време шумолеше в клоните на дърветата край пътя. До прашното шосе се спряха два таралежа. Като че ли бяха настръхнали кълба, опрени едно до друго. Озъртаха се...
В топъл слънчев ден се събудих от радостна глъчка. Погледнах от балкона. Долу бяха готови за път мъжът ми, неговите и моите внучета. Измъкнали се бяха тихичко, за да не ме събудят, но децата изливаха спонтанно радостта си навън...
От един приятел бях чула за едно село, което се казва Бумалча, жителите на което го напускат за един ден. Оставят цялата си покъщнина и никога не се завръщат. Оттогава и досега никой нищо не знае за за тях, а злокобни предания витаят около къщите...
Това е моят живот. Още от момента, в който се родих, смъртта стоеше точно срещу мен, гледаше ме право в очите, усмихвайки се, готова веднага да ме грабне. „Ела с мен, животът ти ще бъде невероятно труден.“
