Деси отвори очи, но веднага ги затвори. Стисна силно клепачите си. Светлината бе предизвикала болка. – Има ли някой? Къде съм? – извика тя, но гласът й бе толкова слаб и променен, че се усъмни дали това беше нейният глас.
Влязох в служебната стая на болничното отделение и чак сега забелязах, че съм дошла твърде рано. След цял ден, тичане... Има такива дни. Събират в себе си всичките задачи на света. И трябва непременно да се свършат днес...
– Шийла, идваш ли? – провикнах се нетърпеливо и хванах дръжката на вратата. – Няма ми я дамската чанта – дочух приглушения отговор на колежката ми. – Ще изтървем влака, момиче. – Идваааам!...
На летището в София духаше напорист и студен зимен вятър. Дебелото палто, плетеният пуловер и зимните обувки не ми помагаха много. Моята съпруга и синът ми гледаха тревожно. Докато се качвах по стълбите към самолета си повтарях, че не трябва да се обръщам.
Отлепи ми се мост металокерамични зъби. И то точно в апогея на партито на българските таланти в Лондон. Егати късмета! Напуснах преждевременно партито, проследен от учудените погледи на присъстващите и сутринта съм в близкия Гайс хоспитал...
Изгладняла мечка нахлу в кошарата и издави всички овце. Отвлече само една. Хората не проумяха тази жестокост. Решиха, че убива за удоволствие и я осъдиха на смърт. Честта да изпълни присъдата се падна на вожда, но с цената на неговия живот...
Имам стара вила, сгушена високо в планината Витоша. ... Решихме да заживеем тук на чист въздух, лъхащ от боровете в гората, ала задоволството ни бе кратко. Кълвач нападна топлоизолацията. Зае се да копае дупка под стрехата. Долиташе всяка сутрин и удряше с все сила по мазилката...
Татяна не харесваше тялото си. Все го криеше, доколкото може. Избягваше да носи тесни и изрязани дрехи, струваше й се, че с формите си може да отблъсне или предизвика околните, или да си създадат нереална представа за нея. Всъщност, тялото й бе женствено и доста хармонично...
Градината не беше градина в обичайния смисъл. Нямаше цветя, нито дървета, но всичко там растеше – безшумно, меко, невидимо. Това беше мястото, където душата й се връщаше, когато светът я претоварваше с отговори, а тя копнееше за въпроси...
