Разкази

Историята започна в една най-обикновена януарска вечер... Навън беше тъмно и студено. Едри снежинки се сипеха от небето и застилаха земята и покривите на къщите. Дърветата, облекли своите бели премени, леко полюшваха клони и извиваха стройните си снаги в бавен танц под звуците на Маестро Северняк. Зимата рисуваше със замах...

През последните дни си мисля за грешките, за любовта, за нас самите. Колко много се боим да дадем сърцето си отново на някого след като десетки пъти някой преди това го е изпускал. Страхът в очите, едва доловимото трепкане във вените, което прераства в ураган за броени моменти само при лика на новата любов...

Много нощи и на много места съм бил преследван от духовете на различни, вече написани герои от книгите в старата библиотека на “Хоумъртън”. С тази пиранделовска илюзия започнах да вярвам, че на моята, до вчера празна сцена, сега гравитират стотици оси от съществуващи драматични бития.

Тя остави молива, ръцете й трепереха. Сълзите замъгляваха очите й, парещи, извиращи директно от сърцето й, което гореше като кратер на действащ вулкан. Думите не стигаха, не успяваше да опише чувствата си. Мислите вилнееха в нея като вихрушка, блъскаха се, преплитаха се, утихваха само за миг и се завихряха отново...