Този път дойде на преглед сам. Учудих се – винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее. – В бащината ми къща – отговори той...
Серафина се помина в петък. Изгасна тихо, кротко, като мушица. Мъжът ѝ Лазар гледаше малкото ѝ, колкото една шепа, лице и не можеше да повярва, че вече я няма.
Сутринта около леглото ѝ се събраха синовете и дъщерите им...
Брегът гали нозете ми с безбройните песъчинки, обгърнати в златист блясък, отдаващ топлината на любовен трепет с всяка моя стъпка. Морето ме посреща сънено, нежно се залюлява под първите слънчеви лъчи и търси очите ми. Докосвам с поглед солената безбрежност, поемам дълбоко дъх и вдишвам щастието...
Набързичко напазарувах това, което ми трябваше от супера. Излизайки, ми се пропуши и се отправих към близката градинка с пейките, хем да поседна, да се налюбувам на пълната луна и реката, в която се отразяваше.
Човек и добре да живее, трябва да ходи на зъболекар. Така казваше моят зъболекар, при когото ходех в продължение на години, докато дойде време той да напусне Градската стоматологична поликлиника по принуда. И не само той...
Христина загърна плътно излинялото си биберено палто, неин връстник, и скоро припряните й стъпки шляпаха в множеството локви по изронения път. Уж пролетта беше вече дошла, а тези студени, упорити априлски дъждове проникваха дълбоко в болните й овехтели кости и причинява постоянна болка, която щеше да я зарови...
Кмета подпря количката на бараката и приседна на каменното стъпало пред вратата. Притвори очи и се предаде на прегръдката на пролетното слънце. Пролетта неудържимо напираше след дългата зима. Присегна към количката и извади голяма платнена торба. В нея събираше най-скъпите си находки от контейнерите – изхвърлените книги...
Катина се облегна по-удобно на пейката в беседката пред блока и притвори очи. През листата на близкото цъфнало дръвче слънчевите лъчи галеха нежно лицето й. Тя не знаеше дали догодина ще види отново плодовете на дръвчето. Бог знае. Тя само се надяваше да не бърза толкова...
Зимата на 1910-а беше в разгара си. Нямаше нито един човек в Голям Дервент, който да си спомня кога за последно е била дотолкоз люта – сняг, виелици, преспи, а отгоре на туй се явиха и вълци, които обикаляха и денем и нощем, и правеха поразия след поразия.
Когато Дима се разболя, Георги беше в Гърция. Отиде още през пролетта и не знаеше за болестта й. Чуваха се по мобилния телефон веднъж на седмица, но злите езици подхвърляха какви ли не приказки. Често й напомняха народната поговорка: “Очи не се ли виждат, се забравят”.
