Запознах се с дядо Ицо в интензивното отделение. Извикаха ме да превеждам на български при един пациент, намерен в безсъзнание в градинка срещу университетската клиника във Виена, когото “Бърза помощ” докарала в моята болница и се събудил преди 5 минути...
Ателието беше наситено с миризмата на бои, които я упояваха леко, но тя обожаваше тези сеанси и позираше с удоволствие на художника. Той беше поставил статива в средата на помещението, близо до отворения прозорец, от който нахлуваше свеж въздух и нужната дневна светлина. Тя седеше на висок стол с облегалка и не отместваше поглед от определената посока...
На Задушница гробището се напълни с хора. Цветовете на хризантемите се разляха по гробовете и изпълниха въздуха с аромат на есен. Тополите покрай каменния дувар пожълтяха и започнаха да се ронят. Сипеха листата си, а вятърът ги диплеше по ъглите на тротоарите...
Когато болестта дойде, не заобиколи малкото село, закътано в планината, която сякаш го бе прегърнала в пазвата си. Скоро църковното клепало възвести смъртта на кръчмаря и страх натисна селските къщи. Те превиха покривите си под тежестта на каменните плочи и грозно увиснаха стрехите си...
Когато я удари за първи път, Дора си помисли, че е случайност. Толкова много го обичаше, че преглътна обидата, синините се скриха за няколко дни и животът им се върна в обичайните релси. Вторият път я завари неподготвена. Поводът бе някак измислен и той стовари вината върху нея...
Когато се прибрах, заварих два пресни гроба. Майка ми и баща ми не ме дочакаха. Стоях пред черната пръст, ровех с пръсти и исках да заплача, но вътре в мен бе празно като в църковна камбанария, където отекваше оглушително самотата ми...
Ники гледаше втренчено през прозореца и повече от всичко на света искаше да излезе навън. В стаята се задушаваше. Миришеше на лекарства, застоял въздух и тъга, защото и животът му беше тъжен...
Лека усмивка се приплъзна по старческото лице и омиротвори до скоро неспокойната му дрямка в дълбок сън. Напрежението изчезна, дишането стана равномерно, а в полутъмната стая изведнъж се разля меко сияние. То се заигра с удължените сенки, надникна във всяко ъгълче на стогодишната къща, сякаш за да научи тайните й...
– Докато съм главен редактор, този материал няма да види бял свят! Може и да сме в извънредно положение, но правилата са същите! Имате пълната свобода да пишете срещу всеки, стига това да не е собственикът на медията, или някой от топ-рекламодателите ни, а болницата за нас е касичка за пари! Ясно!!!...
Есента на 1959 година. Първият “учебен” ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време.
