Аз съм един обикновен стол. Най-обикновен стол от едно крайморско лятно кино. Някога бях зелен, сега съм сив. Сигурно си мислите, че ще започна да ви се оплаквам – краката ми са ръждясали, седалката ми е счупена, а облегалката ми е изкривена...
С Томата се запознах на кораба “Първи май”, бившия “Княгиня Евдокия”. Корабът бе придаден към една геоложка експедиция – вземаха проби от дъното на Несебърския залив за магнетит...
Сънувах, че се намирам в някаква стая, пълна с хора. Носеше се тревожен шепот, погледите бяха насочени към центъра на помещението. Там имаше ковчег. Един от присъстващите размести цветята и повдигна трупа до седнало положение. Погледнах го със страх...
Дон Родриго примижа от удоволствие, млясна с беззъбата си уста и бавно постави чашката, сякаш се страхуваше да не разлее някоя капка. Облегна се и положи ръце върху масата. Дланите надолу, пръстите леко разтворени. Човек без задни мисли, казах си, докато го наблюдавах с любопитство...
Ако не миришеш на “Pino silvestre”, ако нямаш платненки “шанхайки” и ако не носиш дънки “Super rifle”, тогиз не си никакъв гъзар. Така беше навремето. На струмишкото стъргало имаше засадени два реда липи и маслини, които ухаеха невероятно, докато цъфтят...
Слънцето целуваше с парещите си лъчи всичко, до което се докосне. Капчиците пот с всяко движение се пускаха от тялото, за да се вкопчат в чуждото. Толкова много плът...
Стилиян Крумов – журналист, 39 години. Ангел Илиянов – фотограф, 23 години. Седят в кола. Потят се нетърпимо. Заради топлото време, бяха усилили климатика, но той нямаше да ги спаси от жегата. В лявата ръка на журналиста потрепваше бинокъл, в дясната държеше химикалка и розовото си тефтерче...
Баба Мира се събуди на леглото, достатъчно голямо да побира двама. Едно време и побираше двама. Но онова едно време, сега бе станало само прашасали снимки.
Баба Мира беше твърде слаба, за да се изправи веднага...
В началото на март мъглите над Балкана се разкъсаха и слънцето напече безцветните покриви на къщите и кооперациите. Излинялата река затече сякаш по-бързо край укрепения със зидария бряг, край старите къщи с покриви, покрити с плочи, под двата нови бетоновоциментови моста.
Стоян Велев седеше пред телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село, през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше, идваха си едва десетина души, но все пак...
