Откъс от романа на Любляна Славенина “Нямаше Бог за нея”...
По инерция се приготвих за училище, избрах си дрехи почти на случаен принцип и дори не си спомням как стигнах до класната си стая. По пътя до училище шофьорът ми Крис се опита да ме заговори, но усети, че не съм в настроение, харесвах го безкрайно много, защото успяваше да ми партнира дори в мълчанието...
Стои само на един дъх разстояние от нея... В сърцето ѝ няма място за въпроса “Дали и Той помни мене така ясно, както и аз него?” Не, тя не притежава и люспа от съмнение, че това е Той – определеният за нея още преди всички векове. Дори и начинът, по който я гледа, е съвсем същият ...
Петър беше ухилен мъж на средна възраст, с побелели коси, широко, приветливо лице, спретнат и елегантен, въпреки вече леко тантурестата му фигура. Човек не можеше да го види разгащен, с петно по ризата, с къси гащи или с панталони без ръб. На лявата ръка носеше елегантен часовник, разбира се – швейцарски...
Дървената лъжица отмерваше ритмично нарастващата скорост на напрежението на Елеонора. Тя енергично разбъркваше арпаджик в тенджерата, докато в главата ѝ тягостни мисли следваха подскоците на миниатюрните лукчета, а горчивите сълзи се стичаха по страните ѝ и капеха в горещата гозба...
Малкото ни делфинче беше станало вече на 5 месеца, но все още сучеше и беше много злоядо. Хранеше се само с октоподи, калмари и сепии, които ловяхме в крайбрежните скалисти пукнатини или на дъното. С майка му бяхме твърдо решили да го отбием, за да започне самостоятелен живот...
С тази екипировка нямаше много голям избор на мястото, където можеше да си опита късмета – мостът на Бургас и по точно на кея, където разстоянието до водата беше по-малко. Просто нямаше достатъчно дълга корда, но какво да се прави...
Манчо Дюлгеров е български емигрант, който живее сам и продава по селските улици вестници, списания и лотарийни билети. По обяд, щом се умори да върти педалите на своя стар и дълъг велосипед, присяда на первазите на прозорците на Земеделския кооператив...
– Над мястото сме след пет минути! Бъдете готови! – полковникът изкрещя, но едва го чухме от неистовите вибрации на хеликоптера. А както се тресеше тази дяволска машина, смущаваща спокойствието на уж завоюваните от птиците селения...
Ще ѝ дам още пет минути. И си тръгвам. Кой знае, може да ѝ трябва още време за грима, или пък да е в задръстване. Едва ли ще ми е вързала тенекия отново – този път обеща да дойде, без извинения! Най-сетне да оправим нещата, като цивилизовани хора – или поне доколкото обстоятелствата позволяват...
