– Докато съм главен редактор, този материал няма да види бял свят! Може и да сме в извънредно положение, но правилата са същите! Имате пълната свобода да пишете срещу всеки, стига това да не е собственикът на медията, или някой от топ-рекламодателите ни, а болницата за нас е касичка за пари! Ясно!!!...
Есента на 1959 година. Първият “учебен” ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време.
... И са жълти. И лъскави. Същинско злато, двадесет и четири карата. Неслучайно за тях е обществено прието наименованието “съкровищата на бомжите”. Аз затова и минавам всяка сутрин покрай купчинките, да им се налюбувам. Само дето малко трудно си изчиствам после тротинетката. Прибирам се вкъщи и установявам, че ми се е отщяло да обядвам...
Монорей само седеше във фотьойла. Той беше втори помощник на Спектър, отговорен за транспортирането на тела, задача която се случваше много рядко. Затова Монорей се радваше, наслаждаваше се и се смееше колкото може, когато внезапно в неговото човекоподобно тяло изникнеше съобщение за спешност. Това означаваше, че е нужен на Спектър и Калеид.
Ако не беше случайната ни среща в малката задимена кръчмица, никога не щях да разбера на какво дължа явните симпатии, които проявяваше към мене лудият Гунчо. Бях наскоро пристигнал в града, когато разхождайки се по главната улица, направи ми впечатление странното държане на един зле облечен, висок старец. Цялата му глава беше обрасла с бели като сняг коси.
Ей, пусти живот... Калоян вдиша дълбоко и изтри челото си с ръкав. Не беше лесно да вземе такова решение. Много време изкараха заедно, имаха и хубави моменти заедно. След час-два имаше среща с бащата на Илияна. Стария искаше да разбере какво, за Бога, става. Той винаги искаше да е наясно какво, за Бога, става...
Доктор Павлов и сестра Кирилова се измъкнаха някак си от стая номер осем, затръшвайки вратата след себе си. Павлов отри нервно челото си, а Кирилова постави капачката на току-що използваната спринцовка. Още няколко секунди отвътре се чуваше приглушен вой и тропот, след това всичко утихна...
След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма...
Мярнах скулестото му лице през предното стъкло на автобуса. Подаде билет на възрастна жена и взе стотинките. Затвори вратите и подкара към следващата спирка...
Този път дойде на преглед сам. Учудих се – винаги идваше с майка си. Попитах го къде е тя. Каза, че е починала. Изразих съболезнованията си. После попитах къде живее. – В бащината ми къща – отговори той...
