Мит и реалност в драмата “Змейова сватба” от Петко Тодоров

За съвременните млади български читатели Петко Тодоров (част от второто поколение български интелигенти след Освобождението) е непознат автор и ако някога са чували името му, то е било мимоходом, покрай другите трима популярни представители на литературния кръг „Мисъл”, или като брат на любимата на Пейо Яворов – Мина Тодорова. Роден е на 26 септември, 1879 г., в Елена в заможно семейство и е родственик на Стоян Михайловски. Още незавършил гимназията в Търново, заедно с брат си, заминава за Франция, където чете руска и френска литература, пише антимонархически статии и сътрудничи на „La Depeche”. След завръщането си в България се установява в Русе, където заедно с Иван Белинов издава в. „Законност”. Заради поместеното в него възвание към гражданите на Русе, насочено срещу правителството и княза, е изправен пред русенския окръжен съд, но е освободен, тъй като все още е малолетен. През следващата година заминава за Берн, Швейцария, където учи право, а след това следва литература в Берлин и Лайпциг. Пише стихотворения, разкази и скици, които публикува в сп. „Искра” и „Светлина”, а по-късно издава в първата си книга „Драски” с псевдонима Пенко. Контактите му с представителите на литературния кръг „Мисъл” изцяло преориентират творческите му търсения и го обвързват с философията и естетиката на индивидуализма, които намират своите художествени реализации в неговите идилии и драми. Белетристиката му се отличава с ярко заявен лиричен тон и романтичен колорит на образите – обикновени трудови хора, орачи, овчари, косачи и жътвари. Неговите герои са несретници, които търсят отзвук на духовните си интереси сред природата, далече от политическите и икономическите страсти и сблъсъци в реалния свят. Обиколил толкова много чужди земи – Франция, Германия, Швейцария, Полша, Русия, Югославия, Румъния и Турция, срещнал се с различни вероизповедания и културни традиции на хората, в своето творчество той си остава българин – героите му носят българска душевност, живеят и се трудят в българска среда, носят българско самосъзнание с целия му колорит и напластявания на различни фолклорни традиции, обичаи и вярвания.(Любен Георгиев, „Литературното дело на П. Ю. Тодоров”) Такъв е в своите идилии, такъв е и в драмите си, които демонстрират необичайна, но особено плътна връзка между митологията и модерното мислене. Откакто свят светува в системата от сказания и митове хората въплъщават своя жизнен опит за разрешаване на трудни и нерешими проблеми и въпроси. Митологията е кауза на Духа, тя има своя метафизика за генезиса на света и своя теология, чиито идеи и представи в момента на създаването им може да изглеждат плод на фантазията или спекулация, но след време винаги се превръщат в реалност, т. е. те са жива духовна реалност. Колкото и странна, толкова и безспорна като битие е концепцията, че божествата са вършили човешки дела, а в своето развитие във времето човекът започва да върши божествени неща. Оказва се, че фантазията е потребна, че тя създава образи и пророчества, които манифестира чрез избраници. Човечеството е свидетел на това как митът за Троянската война и неговите герои се превръща в реалност след откритието на Хайнрих Шлиман през 1870 год. Дори само този пример е достатъчно доказателство за това, че митологията е мироглед за познание, в който са залегнали концепциите за сътворението на света, и от които по-късно извеждат своите тези Аристотел, Платон, Зороастър и техните последователи във времената. Те създават свои общества на посветени – със свои догми, тайнства, обреди и мистерии, в основата на които стои идеята за възземането, за нравственото възкачване и личните жертви на силния духом. Концепция, която ляга в основата на индивидуализма като естетика в сферата на изкуството. Индивидуализмът вижда творческия акт като своеобразно божествено откровение, а твореца – като избраник, като духовен водач и месия, който повежда след себе си и другите по пътя на познанието, на духовното и нравственото извисяване. Петко Тодоров, като белетрист и драматург, използва българската фолклорна традиция, но я интерпретира през призмата на новите естетически идеи. Според Густав Юнг митът, като „колективно несъзнавано”, влиза в литературата и превръща нейните произведения във вторични митове. Основната разлика между мит и литература е по признака фикционалност – нефикционалност. Литературата е фикционална, митът не е. В мита това, което се казва, е това, което е, той е един друг свят на стойностите, към който никога не се отправя въпрос за правдоподобност. Защото съчетава непротиворечиво природното, космогоничното, социалното и индивидуалното. В българското културно пространство естетическата максима на индивидуализма като изкуство на духа, теоретично (д-р Кр. Кръстев) и практически (Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов), въвежда литературният кръг „Мисъл”, чиито представители утвърждават новия герой на епохата – силната личност, която има куража да се отдели от масата и да поеме по свой собствен път на развитие. Модерните индивидуалистични идеи на литературния кръг „Мисъл” намират своята художествена реализация в идилиите и драмите на Петко Тодоров, който, в духа на философските възгледи на Фридрих Ницше, преосмисля патриархалния морал чрез използване и на фолклора. Героите му са раздвоени между привързаността си към дом, род, семейство и стремежа към собствен житейски избор, неподвластен на чужда воля. Такива са и героите в неговата драма „Змейова сватба”.

В българския фолклор (народни песни, митове и легенди) представата за змея Горянин намира широка и многопосочна интерпретация. Негов дом са планините, непроходимите гори, недостъпните скали или дълбоки пещери. Притежава необичаен външен вид и способности – има крила, покрит е с люспи и издишва огън, надарен е с огромна сила, която не може да бъде победена от човека, което го превръща в аналог на природните стихии. Умее да вижда в сърцата на хората и да усеща техните намерения, а изостреното му чувство за справедливост го прави закрилник на слабите и невинни девойки, защитник, който жестоко наказва онези, които завиждат, злословят или им причиняват някакво зло. Домът му е различен от реалния свят, той е място за посвещения, намира се сякаш между земното и отвъдното. Там става брачното посвещение, като в края му девойката получава от Змея дете, надарено с тайни познания за лечебната сила на билките и свръхестествени заложби да си служи с необичайните свойства на металите (злато, сребро, желязо и сърма), като чрез силата на златото може да отваря път към отвъдния свят.

Сюжетът на драмата не е сложен – разположен е в две действия. Петнадесетгодишната Цена, заради красотата и имотния си произход, е от най-желаните моми в селото. Братята й искат да й намерят добър момък за съпруг, а родителите й – да го доведе в дома им, за да живеят заедно. Тя обаче не иска да се жени и когато чува слуха за змея Горянин, който нощем обикаля селото, споделя с приятелките си, че би искала за него да се омъжи. На седянката, устроена в дома й, нейните братя са поканили Дамян, за когото възнамеряват да омъжат сестра си. Когато Цена запява песента за Змея, баща й излиза и гневно разгонва гостите им, които засрамени напускат къщата и се хващат отвън да играят хоро. Останала сама в двора, обидена и ядосана, Цена заплаква. В този момент идва змеят Горянин, пита я защо плаче и я кани в своя дом в пещерата, описвайки я като романтично място сред много красива природа. След известни колебания Цена се съгласява, но тогава пък змеят започва да си мисли, че може би старицата Марта чрез нея му устройва капан. Най-после двамата се разбират и змеят взема със себе си Цена.

Във второто действие на драмата Цена вече е в пещерата при змея, който се опитва да накладе огън. Идват три козарчета, които искат да видят булката, но змеят ги изгонва и отива да издои мляко за Цена от козата. След това идва баба Марта, която моли девойката да се откаже от Змея, като й дава билки, които да сложи на челото му. Змеят се връща с млякото и щом вижда баба Марта, хваща я и я хвърля надолу по склона. В същото време усеща, че нещо лошо се е случило, и моли Цена да си отиде у тях. Девойката става, захвърля билките и му се обяснява в любов. Двамата се целуват, тя сяда в скута му и започват да си говорят. В това време от селото се задава група мъже, водени от баба Марта. Сред тях са и братята на Цена. Змеят ядосано ги посреща, като отказва да върне сестра им. Девойката сама излиза напред, заявявайки твърдо, че е решила да му стане невеста. Тогава единият от братята се хвърля да убие Змея, но Цена му препречва пътя и пада мъртва, прободена право в сърцето. Братята се опитват да вземат мъртвото й тяло, но Змеят я отнася в пещерата си, където за последен път я целува.

Драмата „Змейова сватба” е отпечатана за първи път в сп. „Мисъл”, кн. 2, 1910 г. с посвещение: „На паметта на сестра ми Минка” и е поставена за първи път на сцената на Народния театър на 23 април, 1911 г. по постановка на П. Яворов с участието на Кр. Сарафов (Змей Горянин), Адр. Будевска и Елена Снежина (Цена). Посвещението не означава, че в текста на драмата са вложени реални факти от живота на Мина Тодорова и нейната драматично-трагична любов с поета Пейо Яворов. Любов, която братята и родителите на Мина не одобряват и правят всичко възможно, за да ги разделят. Дълбоко наранена, Мина не само се затваря в себе си, но и заболява от туберкулоза, която я отвежда в гроба само на 20 години. През февруари, 1910 г., по настояване на родителите си, заедно с брат си Никола, Мина заминава за Франция и постъпва за лечение в санаториума в Берк, на брега на Атлантическия океан, но състоянието й не се подобрява. В началото на юли Яворов е във Франция и моли братята й за свиждане, но те не му разрешават под предлог, че тя вече е в агония. Мина умира на 14 юли, 1910 г. от туберкулозен перитонит и е погребана в гробището „Бианкур” в Париж. Там, на гроба й, всеки ден до края на годината, ходи и самият Яворов. Докато е в Париж, той създава първата си драма – „В полите на Витоша”, в която полага историята за ненавременната смърт на своята любима. Макар че никога не може да се поставя знак за равенство между жизнена и художествена правда, а и самият Яворов заявява, че не се отъждествява с героя си Христофоров, явно е, че основният тласък на въображението се ражда именно от болката, която разкъсва сърцето му. Това се отнася със същата сила и за „Змейова сватба” на Петко Тодоров. В своите спомени съпругата му Райна П. Тодорова също поддържа версията, че повод за написването на „Змейова сватба” е въпросната любовна връзка: „На подобна тема след една година Петко Тодоров написа драмата „Змейова сватба”. По някакъв начин той искаше да отговори на Яворов и на някои хлевоусти клюкари.” („П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си”, стр. 652).

В първоначалния си вариант драмата има формата на пиеса-приказка със заглавие „Змейново либе”. В ръкописите на Петко Тодоров са останали бележки, в които действащите лица не само имат други имена, но и други характерологични белези. Драстична е разликата във външния вид на змея Горянин, което говори за същностна промяна и на характера му:

I вариант – в пиесата-приказка:
Змеят е полу-човек, полу-змей. Лицето му е човешко, но изюдено и мазно, цялото му тяло е покрито с едри лъскави люспи. Под мишци като прилеп има ципи, които стават на криле, щом разпери ръце. Змеят е темерутин, с душа на стар ергенин, който, отхвърлен от света, е подивял, озлобил се, загрубял и захванал цинично да издевава над всичко. Него го гонят с билки отвред, той обикаля нощем из село и лъже мало и голямо. Суров, мрачен, той не обича и твърде много да приказва... (...)

II вариант – в драмата:
От мрачината иззад листниците се показва Змея, снажен и силен мъж, със загоряло лице, ниско под брадата му се мяркат редки зелени влакна-брада. Той е в облекло тук-там с люспи, които на лунните лъчи пъстреят и сияят около снагата му...(...)

Неслучайно и самият Яворов отправя критични бележки към драмата, че змеят трябва да бъде повече змей – „дори да го вземе чисто и просто такъв, какъвто ни го дава народното въображение”. Явно е, че в драматичния текст образът му е значително облагороден, пропуснат е акцентът върху възрастта му („стар ерген”), който асоциира възрастовата разлика между Яворов и Мина, придаден му е по-хуманен вид, което го отдалечава и от митологичната представа за змея-демон, за да подготви създаването на фикцията за литературния мит, свързан със силата на любовта между Мина и Яворов. В писмото си до Кръстьо Кръстев от 12 септември, 1910 г., Петко Тодоров споделя: „Днес се навършват два месеца, откакто сестра ми затвори големите си и хубави очи за всякога. Днес и аз завърших новата си драма „Змейова сватба”, написана повече от желание да удавя мъчителни мисли в нея. Ще я посветя на Минкината свята памет... Нейният гроб е тъй далече да отида при него, поне паметта й да обкича с цветя от градината на душата ми, късани с ръце, покосени от скръб по нея... („Писма”, стр. 330) Петко Тодоров сякаш не само страда за загубата на обичната си сестра, но и дълбоко в себе си чувства вина, че й е попречил да изживее пълнокръвно любовта си и разделяйки я насилствено от любимия й човек, сам е усложнил здравословните й проблеми, довели я до този фатален край.

Николай Тодоров, синът на Петко Тодоров, е притежавал екземпляр на „Змейова сватба”, в който П. Тодоров е нанесъл в по-късно време някои поправки, отразени за първи път в „Събрани съчинения, т. 2, „Български писател”, Сф., 1957 г. (не е известно къде в момента се намира този екземпляр). Повечето от поправките са незначителни, на отделни думи на различни места в текста или са съкратени и добавени реплики, но един пасаж от второто действие – любовното обяснение между Цена и Змея – е значително преработен, за да се откроят образите им като нов тип личности – с решителността на Цена сама да управлява живота си, да прави своите избори и да взема решения за бъдещето си, което рязко я противопоставя на строгите патриархални норми във времето, в което живее. Репликите и действията на змея също са значително променени, той изпитва чисто човешки колебания и, воден от хуманни подбуди, настоятелно моли девойката да се върне в бащиния си дом. В новия вариант на сцената са вмъкнати много допълнителни реплики и жестове между двамата, за да звучат наистина убедително думите му, свързани с неговия духовен прелом: „Аз досега си мислех, че нямам сърце. Камък е тука. Ти се докосна и аз го сещам сега. Първи път аз усещам сърцето си.” (...) „Да бях се отново родил, нямаше тъй са се обърна, както ти ме стори. С целия свят, дето на нож съм бил до сега – ти ме сдобри.”

Метаморфозата се е случила. Устойчивите, неподвластни на времето фолклорни белези от мита за Змея са потънали, стопили са се в амалгамата на фикционалното и са се превърнали в литература, за да изведат на преден план и наложат в съзнанието на съвременния българин чудото на един нов мит – за силата на възможно-невъзможната любов между Мина и Яворов. Затова и Михаил Неделчев в статията си „ Литературната личност на Петко Тодоров” (в. „Култура”, 31. 10. 2019 г.), писана по повод 140-годишнината от рождението му, отбелязва:

А „Змейова сватба” наслагва един приказен сюжет върху ибсенистката драма на любовта на Яворов и Мина – в съзвучие с неговата „В полите на Витоша”. И двамата отричат, че точно този сюжет и тези прототипи стоят в основата на творбите им, но имаме всички основания да не им вярваме напълно. Критиците твърдят, че авторът е предал твърде много човешки черти на своя змей. Можем да кажем, че Мина като реална личност стои някак между Мила, като образ от „В полите на Витоша”, и Цена от „Змейова сватба”.

Пенчо Славейков популяризира становището за Петко Тодоров като „модерен романтик”, който взема образи, сюжети и мотиви от фолклора, но влага в тях ново, модерно съдържание, утвърждавайки чрез образите си първичния, безсъзнателен и безкраен човешки дух, като съчетава архаиката с модерното. (Ортега-и-Гасет, „Естетически есета”, изд. „Наука и изкуство”, Сф., 1984 г.) Представителите на литературния кръг „Мисъл” категорично се обявяват против традицията както в живота, така и в литературата. „Несретниците” на Петко Тодоров са осъдени на страдание, защото са неспособни да приемат новото и затова се самообричат на самота. В драмите на Петко Тодоров проблемът на епохата придобива своя форма, свой изказ и място на разгръщане – в човешката душа. „Змейова сватба” представя двата противостоящи си свята, обособени в две отделни действия – селският свят с неговия стародавен морал и патриархални норми, които се предават от поколение на поколение, но в недрата му зрее бунтът срещу неговите канони, и другият, различният, свободният свят, който е обвеян с романтика, но постигането му е възможно само чрез дръзкото прекъсване на връзката с миналото. Това е светът на силните личности, дръзнали да прекрачат стародавните норми дори с цената на живота си. В такъв аспект е изграден образът на Цена, която се чувства като затворник в охолния им дом и категорично заявява правото си на личен избор и пред родителите, и пред братята си:

„Ти пък ще ми търсиш мъж!”
„Не ми трябва мене вече никого да знам в тази къща. Аз ще се махна от тука!”
„Какво съм крива? Вий на всяка стъпка вървите подир мене и не ми давате да си поема дъх.”
„Няма вий да се вмесвате в моите работи. Разбирате ли? Когото ще взема, до него аз сама ще си проправя път.”
„То не е твоя работа. Ако ми харесва той (Змея, б. а.), в тилилейски усои ще отида. Хайде, махвай се!”
„Аз сама те викам. Ела! (към Змея, б. а.)”
„Аз искам да ме заведеш там, дето никой не е стъпвал. Пред мене слънцето първо да изгрява, зад мене да залязва. Там, дето напред рече... В приказките дето се разправя...”

Идеята за диференцирането на човека от социума, за свръх-личността, която отхвърля наследените норми на живот, е представена и във второто действие, в дома на Змея сред планината, където традицията и модерността влизат в остър сблъсък – смъртта идва като акт на наказание заради пренебрегнатите канони на рода (Цена умира от ножа в ръката на брат си), но и като извисяване на индивидуалния избор, като воля на свободния човек. Родовата хармония рухва, защото липсва мотивът за отмъщение-възмездие спрямо Змея, докато индивидуалната хармония е възстановена, защото Цена умира в името на своята любов. Така Петко Тодоров налага визията, че неговите герои имат силата да се освободят от веригите на действителността и да останат в полето на едно ново свръхбитие, продиктувано от собствената им воля. Макар и трагически неразбрани, те конструират една различна духовна завършеност и хармоничност.

„Змейова сватба” е най-динамичната драма на Петко Тодоров, действието буквално препуска през времето и всичко се случва пред очите на зрителя. Съчетаването на лирически и епически елементи в драматургичния текст съответства на оригиналното обвързване на битовото със символичното, за да се придаде психологическа дълбочина на модерното светоусещане и възприемане на змея Горянин и Цена като завършени, свръхчовешки духовни светове. Публично запятата от Цена песен „Мене ме, мамо, змей люби” в първото действие и репликата й „Умирам, там се не връщам вече!” във второто действие, изразяват непозната дотогава женска житейска позиция в българската общност и аргументират последвалото прекрачване на границата между живота и смъртта в името на любовта, създавайки алюзия за живот и след смъртта. Змеят Горянин неочаквано обединява в съзнанието на зрителя митологичния образ на злодея-похитител с нежността на влюбения, който с финалната си целувка върху устните на вече мъртвата Цена полага печата на едно друго, ново, различно свръхбитие, белязано със знака на постигнатото щастие, макар и в едно друго, метафизично пространство. Нещо, което реалният живот отказва на Мина и Яворов.

Съвременниците на Петко Тодоров споделят, че личният му живот няма нищо общо с болезнените драми на неговите герои от „Змейова сватба” – бъдещият писател се влюбва в съпругата си Райна Ганчева още на 16 години, остава влюбен в нея до края на живота си и умира в ръцете й само на 37 години. Това обаче е само външното, видимото за околните, защото истинските душевни драми никога не се демонстрират публично. Съдбата изглежда не може да търпи дълго щастливите. Много от личните качества на сестра си Мина, Петко Тодоров влага в образа на Цена от „Змейова сватба” – и тя, като нея, има своенравен, упорит характер, и тя, като нея счита, че има право сама да избира обекта на своите чувства. Въпреки че майка й публично нарича Яворов „черен циганин”, когото никога няма да приеме за свой зет, а баща й и снахите й считат Мина за „глупава” и „дебелоглава”. Жестоката драма на рода си Петко Тодоров влага в текста на „Змейова сватба”. На 23 април, 1911 г., тя е представена в Народния театър, където Пейо Яворов е драматург и артистичен секретар. Чрез представлението на драмата сякаш Петко Тодоров („той искаше да отговори на Яворов...”, Райна П. Тодорова”, спомени) публично казва на Яворов, че змеят всъщност е той, че змеят е този, който убива сестра му. Реакцията на болезнено ранения в сърцето поет не закъснява – само 4 месеца след това, на 1 септември, 1911 г., пак в Народния театър, за първи път е представена и драмата на Пейо Яворов – „В полите на Витоша”.

-------------
П. Ю. Тодоров, „Змейова сватба”, драма, 1910.
-------------