Гласът на звездите

Гласът на звездите

Понякога, когато всички гласове замлъкнат, когато светът заспи, а мислите се крият зад клепачите, тя чуваше нещо друго.

Не бяха думи.
Не беше музика.
Беше зов.

Глас, тъй тих, че само душата й го чуваше.
Глас, който не идваше отвън, а сякаш от самото небе в нея.
Гласът на звездите.

Те й разказваха истории, в които тя беше героиня, но не от онези с мечове и победи, а от онези, в които се прегръща дете, в които се прощава на враг, в които се посажда дърво без очакване.

Звездите й шепнеха, че съдбата не е товар, а светлина, която просто трябва да се носи.

И тя се учеше да я носи.
Да я пази.
Да не се страхува.

Защото, когато всички светлини изгаснат, остава само едно: това, което носим вътре в себе си.
А нейната светлина бе от звездите.