Георги Константинов – от личните мемоари към биографията на едно поколение

Георги Константинов – от личните мемоари към биографията на едно поколение
(„Един поет между вчера и днес”, „Глобални библиотеки, България”, 2025 г.)

Георги Константинов е национално и международно признат творец, автор на над тридесет стихосбирки, на книги с есета и с творчество за деца, заемал важни организационни и държавни постове, народен представител и един от съставителите на днешната Конституция на България, носител на много национални и международни награди. Новата му книга „Един поет между вчера и днес” още със заглавието си насочва читателя към мисълта, че разказвайки за себе си, всъщност авторът ѝ ще се опита да представи през своя поглед и придобит жизнен опит битието на онова българско поколение, което е преминало през десетилетията преди и след 1989 г., и лично е „опитало меда и отровата” на тези две епохи. Мислещият читател, паралелно с творческата биография на автора, ще придобие съвсем естествено и ненатрапчиво познание по важни проблеми, за които днес или не е обичайно да се говори, или те се представят едностранчиво и черногледо, съобразно сегашната политическа конюнктура: за особеностите на обществено-политическите отношения преди и сега; за процесите, които протичат в сферата на културата; за мястото на българските творци на световната сцена; за българския литературен печат преди и сега.

Както и да се опитваме да гледаме на литературата като независимо от историческите и политическите особености на времето изкуство, неизменно ще достигнем до извода за взаимовръзката между тях – всяко конкретно произведение се ражда с амбицията да утвърди или отхвърли определени процеси в заобикалящия ни свят със средствата на словото. Защото литературата по своята същност е отражение на отношението на автора към съществуващата действителност и начинът на художествената ѝ интерпретация разкрива субективните възгледи на твореца – политически, философски, етични и естетически. Понякога динамиката на сложните и противоречиви обществени отношения предизвиква конфликт на държавата с изкуството на словото и неговите създатели. Литературният герой (лирически или епически) въплъщава в себе си обществената действителност с нейните положителни и отрицателни черти и притежава силата да въздейства и възпитава, да приобщава към определена идея, идеология, нравствена или естетическа кауза. Именно тези специфични особености на литературата като изкуство на словото акцентува Георги Константинов в заглавието на своята нова книга, която има амбицията да разкрие битието на един поет (а не просто на един човек!) между двата свята преди и след 1989 година, защото тази година е граница между две овластени идеологии – на социализма и демокрацията, а те поставят своя „печат” не само върху съдържанието и идейната насоченост на произведенията, но и върху техните създатели. В „Със скоростта на тъмнината” поетът характеризира времето „преди” като изпълнено „с демагогия, страх от истината, най-обикновена човешка подлост”. Последното десетилетие преди 1989 г. е взривоопасно заредено с бунтовно-критически слова, което рикошира върху съдбата и на автори, и на издатели. Не можещ повече да живее „сред демагогия и лицемерие”, защото е „мислещ човек, който подкрепя общото желание за промяна към по-добро”, въпреки че не е дисидент, Георги Константинов създава стихове, които свалят безапелационно благородната маска на съществуващата политическа система:

Ораторът,
на гласност пак ни учи,
но свойто аз
зад думите е скрил,
защото той
дори за свойто куче
широк апартамент е построил.
(„Квартално събрание”, в. „Литературен фронт”, 1988 г.)

... Сред нас единствен
положителен герой
оставяш ни красивата представа,
да бъдем рамка
на портрета твой,
да бъдем сянка
на държавната ти слава...
(„Скица от натура”, в. „Стършел”, 1988 г.)

Реакцията на властта е светкавична – главният редактор (Евтим Евтимов) на „Литературен фронт” „си плати за това, че бе дръзнал да публикува повече свободни думи, отколкото контролираната „гласност” можеше да понесе”; „Не мина много време – и той (Ясен Антов, в., „Стършел”) вече не беше зам. главен на хумористичния вестник”, а авторът на двете стихотворения Георги Константинов е викан многократно „по различни коридори на властта” да обяснява какво е искал да каже и кого е имал предвид. „Спасява” го новата политическа ситуация, която премества „кабинетния политически огън” към новосъздаденото Дружество за гласност и преустройство в Русе.

Оказва се обаче, че смяната на политическата система след 1989 година не променя нито манталитета на новата политическа класа, нито средствата в отношението ѝ към хората на изкуството: „Ето че отново сме свидетели на лъжи, алчност и подлост. Стана нормално днес да се счита, че влизането във властта означава придърпване на държавната баница към себе си, хищно задоволяване на лични интереси. Стигнал съм до извода, че човешкият егоизъм няма цвят, обществен идеал и чист флаг. Особено нашият балкански егоизъм...” А „тъмните петна” в биографията, и в новото „демократично” време, съвсем не са „безобидна работа”.

Вече 36 години България върви по пътищата на т. н. „демокрация”, в чиито нови идеологически, икономически и политически условия в областта на културата настъпват значителни промени. В „Българската литература след 1989 г.” Светлозар Игов отбелязва, че след 10 ноември Съюзът на българските писатели, създаден през 1913 г., но превърнат в „казионна по съветски модел организация”, се разпада, като „старият казионен Съюз на българските писатели” става „червена” партийна писателска организация, а новото Сдружение на писателите – „синя” партийна писателска организация”. И наистина е странно, че точно когато в страната са разформировани партийните организации по месторабота, писателите се разграничават по партиен принцип, като, освен Съюза и Сдружението, се създават Съюз на независимите писатели и Съюз на свободните писатели. За разлика от изследването на българската литература след Втората световна война, в чието пространство Светлозар Игов все пак отбелязва като значимо явление разцвета на епическия роман с акценти върху творчеството на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев, в раздела за литературата след 1989 г. са посочени имената на стотина представители на „синята” писателска организация, а само двама – трима от „казионната червена” писателска аудитория. Интерес предизвиква отразяването на литературната периодика:

„Четири стари издания продължиха съществуването си и съхраниха профила си, а именно – „Пламък”, „Съвременник”, „Панорама” и „Факел”. Макар да се опита да бъде трибуна на младите, „Пламък” – въпреки ценните тематични броеве и интересни публикации постепенно губи влиянието си сред младите творци и в литературния живот. „Съвременник”, който през 70-те години направи голям пробив към представяне на модерна чужда литература, запази профила си, стана много по-луксозно (поради очевидно добра финансова обезпеченост) и има ценни публикации, но загуби водещия си характер на литературно издание – и защото пазарът беше залят с преводна литература, и защото в него липсва критиката. (...) На мястото на отнетия му „Литературен фронт” старият писателски съюз създаде нови издания – „Български писател”, а след това и „Словото (днес)”, които, въпреки някои ценни художествено документални и мемоарни публикации, не можаха да създадат свой впечатляващ естетически профил...”

Спирам се на тази част от Историята на Светлозар Игов, тъй като Георги Константинов е съществена част от фактическото съществуване на новата българска литературна периодика – в продължение на 10 години е главен редактор на сп. „Родна реч”, а от 1983 година до днес – вече 42 години! – е главен редактор на сп. „Пламък”. Омаловажаването на приноса му в литературната периодика е обидно не само за него, но и за всички читатели и автори, които възприемат сп. „Пламък” като единственото достъпно литературно издание, въпреки превратностите на времената, оцеляло от времето на дебюта му – на 15 януари, 1924 г., рождения ден на създателя му Гео Милев – до днес, вече повече от един век. А това не би било възможно без неистовите усилия на главния му редактор да намира средства за издаването му. Вярно отбелязва Светлозар Игов, че сп. „Съвременник” е станало „много по-луксозно (поради очевидно добра финансова обезпеченост)”, но не посочва източника на тези средства. Нашият народ има една изпитана във времето пословица за този, който „поръчва” песните – той е този, който „плаща на музикантите”! Това само по себе си е знак за зависимост, а не за обективно и безпристрастно отразяване на действителността в художествените произведения. Не е случаен и другият факт, отбелязан от Светлозар Игов в неговата История – че „Съвременник” е загубил своето водещо място в общественото пространство, защото „в него липсва критиката”. За съжаление обаче той не успява да преодолее личното си пристрастие към „синята зона” на писателските кръгове и честно да отрази достойната позиция на „червеното”, според него, списание „Пламък”. Работил 10 години като главен редактор на сп. „Родна реч”, като „Завеждащ отдел „Поезия” в редакцията на в. „Пулс”, Георги Константинов „дава път” на цяло поколение български творци ( в „Родна реч” – Петя Дубарова, Здравка Евтимова, Деян Енев, Бойко Ламбовски, Румен Денев и още десетки други; във в. „Пулс” – осигурява поле за изява на талантливите поети Таньо Клисуров, Петър Анастасов, Калина Ковачева, Екатерина Йосифова и мнозина други.) Затова, както сам се изразява, сп. „Пламък” „обгрижва” с двойна любов, и то във време, когато го гледат „под лупа” от няколко страни – държавата със своите институции, политиците и писателските Съюзи. Въпреки това точно в „Пламък” излизат шумно оспорваният роман „Хайка за вълци” на Ивайло Петров , сатиричните стрели на Радой Ралин, произведенията на Радичков, Вера Мутафчиева, Дончо Цончев, Станислав Стратиев, Димитър Коруджиев, Боян Биолчев, Кирил Топалов, Христо Калчев, Виктор Пасков... Невъзможно е да бъдат посочени всички автори (и „сини”, и „червени”!), които печатат свои творби в „Пламък”. Сигурна съм, че след години, когато българската общност се издигне над политическите си разделителни линии, ще се появи онзи изследовател на историята на българската литература, който ще даде обективна оценка и на труда на Георги Константинов като главен редактор на сп. „Пламък” в продължение на 42 години, а дай, Боже – и повече.

Българският ПЕН център е създаден през 1926 г. от проф. Иван Шишманов. В неговата вече едновековна история се открояват имената на най-видните български писатели през този период, но след Лиляна Стефанова, която го оглавява в продължение на 11 години (от 1980 до 1991 г.), най-дълго заема този отговорен и задължаващ пост Георги Константинов – от 2000 до 2014 г., като взема участие в международните изяви на световния ПЕН в Белград, Стокхолм, Солун, Маастрихт, Мексико Сити, Москва, Охрид и още много други държави и градове по света. От споделеното в този контекст в книгата му „Един поет между вчера и днес” искам да откроя два момента – срещата с папа Йоан Павел II във Ватикана и ПЕН-конгресът в гр. Тромсьо, Норвегия. И ако е обяснимо вълнението на Г. Константинов във Ватикана, когато Негово Светейшество потвърждава чрез думите си, че „България е страната, приела радушно и извисила великото Кирило-Методиево дело”, и то когато пред вратите на главната ватиканска зала още чака своя ред за посещение македонската културна делегация, „която се надяваше да чуе същите думи”; ако е разбираема гордостта му от начина, по който във Ватикана произнасят „имената на Солунските братя винаги свързани с името на България” като своеобразно потвърждение на вече обявените Кирил и Методий за „покровители на Европа”, много по-различна е ситуацията в Норвегия, където в гр. Тромсьо международната писателска организация провежда своя пореден ПЕН-конгрес. На форума участват над 150 представители от 85 страни. Георги Константинов, който още в България е поел инициативата за изпращане на писмо до Кадафи в защита на арестуваните български медицински сестри (писмото е публикувано във вестниците „Сега”, „Словото днес” и „Труд”), решава да инициира за втори път изпращането на такава молба-защита, но вече с подписите на творци от много други държави:

„Започнах да подготвям ново писмо до Кадафи, в чието написване взе участие и американският писател Ерик Лакс. После тръгнах от човек на човек и успях да събера 107 писателски подписа. (...) Още на втория конгресен ден изпратихме писмото до Кадафи. То започваше така: „От името на справедливостта и човешкото благоприличие, ние, подписаните делегати и участници в 70-ия световен конгрес на ПЕН в Тромсьо, Норвегия, настояваме пред Вас да отмените смъртното наказание на българските медицински сестри, обявено на 6 май, 2004 г. ...”

Знаем, че и много други фактори от различно естество изиграха ролята си за отмяната на смъртното наказание, а по-късно и за освобождаването на българските медицински сестри в Либия, но вероятно и това, двукратно изпращано писмо до Кадафи от различни инстанции има своето, макар и малко значение за окончателния резултат по това международно нашумяло дело.

Няма да коментирам творческия път и постижения на Георги Константинов, отразени в новата му книга „Един поет между вчера и днес”. Литературният критик Георги Николов вече излезе в публичното пространство с такава оценка. Писала съм за четири от неговите стихосбирки, които станаха част от мои книги с литературна критика, а и в периодичните печатни и електронни издания има достатъчно информация за това. Няма да коментирам и приноса му за плевенската писателска организация, на която той е и учредител, зам.-председател още в далечната 1978 г., а сега е и неин почетен член. Това би могло да бъде предмет на друга статия. За мен беше важно да акцентувам приноса на Георги Константинов в културното пространство на двете важни епохи (както той го е заложил в заглавието), през които България преминава от средата на ХХ век до сега, и които в биографично-мемоарната му книга са намерили своята словесна реализация. Да е жив и здрав, за да може да продължи своето благородно дело и в следващото десетилетие.

------------
Георги Константинов, „Един поет между вчера и утре“ автобиография, изд. „Хайни“, С., 2025.
------------