Петър Анастасов (1942 – 2023) – времето, сърцето и войната в поемата му “Молитва”

Лалка Павлова за творческите вълнения, декадентското самосъзнание на младостта и социалните вълнения на времето в поемата на Петър Анастасов „Молитва”.
Дата: 
неделя, 19 October, 2025
Категория: 

Петър Анастасов е знаков български поет, драматург и преводач, а някои от биографите му го сочат и като политик, но всъщност до края на живота си той си остава „пленник” на Словото, като се стреми чрез творчеството си да бъде глас на проблемите на своя народ. И както сам признава в интервюто си с Тенчо Дерекювлиев (novoplovdiv.com, 1.10.2013 г.), с годините все повече се убеждава, че неговите „творчески вълнения се отдалечават от декадентското самосъзнание на младостта и стават все по-съзвучни със социалните вълнения на времето.” В поезията и драматургията му обаче по един особен начин тези „социални вълнения на времето” се вписват във философското му вглеждане в живота и мисията на човека в него, особено що се отнася до проблемите на войната, която сякаш съпътства човечеството от появата му на тази земя до днес. Воден от съзнанието, че поезията трябва да „... обглежда триизмерността на света, който ни заобикаля, нееднозначността на това, което виждат очите ни, и това, което докосва сетивата ни, (...) че писането на поезия е подсъзнателен процес и меродавни оценители няма и единствената проверка на коректността на тази отправна точка е времето” (в същото интервю), Петър Анастасов кара читателя да се замисли върху важните екзистенциални проблеми и извън битовите му потребности. В цитираните два фрагмента от интервюто му присъства по своему един важен, колкото космически, толкова и земно-човешки образ, свързан с представата за времето. А времето (като подвижен образ в неподвижната вечност – св. Августин) е неразривно свързано с пространството, поради което то символизира граница (в продължителността като човешко време) и безкрайност (в света на вечното). За поета Шарл Бодлер времето „живота ни изяжда, гризе, гризе сърцата...” („Цветя на злото” в превод на Кирил Кадийски). А при Петър Анастасов то е обвързано със сърцето, може би защото е първият орган, който се образува в човешкия зародиш, и последният, който умира в нас. А може би защото и за него, като творец, сърцето е вместилище на духа в материята, средоточие на паметта, скрито, тайно място на човешкото съзнание и човешката интуиция, на интелектуалната и емоционалната природа на човека. Тази взаимна обвързаност между сърце и време е акцентувана особено силно и многозначно в поемата му „Молитва”. Изградена от седем композиционни части, двата образа взаимно се преплитат и осмислят в повторенията им от първия и последния й фрагмент („Колко години са минали / от март до декември!...”), които създават една емоционално и философски наситена лирическа рамка, в която поетът вписва своето лично (като част от общочовешкото) битие, обвързано с процесите на стареенето и страховете, които тези процеси пораждат :

1
Колко години са минали
от март до декември!

Време, събрано в сърце –
толкова време, че да се пръсне сърцето.

Мрак е.
Непременно е в стаята.
И на скрина е дюлята. Свети.
И на жълтите снимки момчето съм аз.
На тавана се сбръчква гроздето.
Мама също се свива под бръчките. Плаче.

Тая стара кутийка с арабски жълтици –
по лицето им леко се плъзга време...

Според учените, кардиолози и психолози, емоционалните и психологическите състояния на т. н. „разбито сърце” не са само „в ума” на човека, те могат да бъдат и физически болезнени, което води до по-дългосрочни странични ефекти на сърдечна недостатъчност. Ерик Райдън (доктор по клинична психология) обаче счита, че рискът и ефектите от разбитото сърце могат да се разглеждат и като част от мотивационния стремеж за оцеляване чрез търсене и намиране на някаква силна привързаност към някого или нещо. Хората, които имат по-висока сърдечна честота, са по-мъдри, по-сдържани и толерантни, което означава, че мъдростта не е само функция на ума, но и на сърцето. То е средище на живота, волята и разума ни. Неслучайно Паскал твърди, че „големите мисли идват от сърцето”. За да се случи това обаче човекът трябва „да плати” определена цена, като „плащането” обикновено се изразява в чувство за тревожност, за вина и страх, в усещане, че нещо особено важно ни се изплъзва и може би времето-живот няма да ни стигне, за да можем да го реализираме. Тези „страхове” на лирическия говорител са представени чрез процесите на стареенето, акцентувани в първия фрагмент на поемата чрез образите на самия лирически говорител („на жълтите снимки момчето съм аз”), на гроздето, майката и златото – арабските жълтици, по чието лице „леко се плъзга време...”. Единственият образ, останал недокоснат от тези процеси, е дюлята (аналог на „златна ябълка” в митовете), която „свети”, защото е символ на голямата, на истинската любов, знак на Афродита. Легендите разказват, че един от законите на цар Соломон повелявал младоженците да ядат дюли в деня на сватбата си, за да имат щастлив живот и здрави деца. Така е и в древна Елада. Всяко усещане за щастие обаче се съпровожда с известна доза страх от загубата му. Знаем, че появата на човешките чувства не е случайна. Често пъти черногледството или страхът от загубата на нещо особено ценно за нас, изостря вниманието и активизира амбициите ни за съхраняването и опазването му. А в едно семейство най-големите страхове са свързани с децата:

2
Сине мой,
грях мой,
страх мой,
песен молитвена моя...

И те приспивам на тая земя,
пълна със бомби и детски главици.
Бяло глухарче, преди да се пукне,
мисля за вятъра, който ще духне.
Аз съм баща и грехът ми е този:
ако завият сирените...
(...)
Бяло глухарче, преди да се пукне,
може би вятърът няма да духне.
Но под земята започват парада си
осиротелите детски играчки:
цвилят пречупени дървени кончета,
плачат отчаяни гумени жабчета
и се търкалят, смутени и тъжни,
в пепел и прах дерайлирали влакчета.

Ах, не сънувай ти тоя парад,
сине мой,
грях мой,
страх мой...

Страхът за настоящето и бъдещето на семейството е предизвикан от случващото се в световното политическо пространство. На фона на миналите и настоящите войни („...тая земя, пълна със бомби и детски главици”), съществуването на сина се превръща в живо въплъщение не само на любовта между двамата съпрузи, но и на страха за тяхното продължение в друго пространство и време. Използваните метафори на глухарчето („Бяло глухарче, преди да се пукне, / мисля за вятъра, който ще духне.”) и на пеперудата („за тебе – пеперуда на пощенската марка”) аксеологизират индивидуалността на наследника, превръщат го във вместилище на всички мечти и копнежи на семейството, които той трябва да пренесе напред във времето, ако войната по някакъв начин отнеме живота на близките му. Глухарчето, като метафоричен образ на Слънцето, обвързва настоящето с бъдещето и носи със себе си надежда за сбъдване на онова, което родителите му няма да успеят да осъществят в своето кратколетно съществуване. То въплъщава в себе си представите за пречистване, за ново начало, за възраждане, за една добра „магия”, която идва като утеха в живота на човека, за да му каже, че децата му са онази бяла надежда, чрез която той ще пренесе себе си в бъдещето и след своята смърт. Такава е и символиката на пеперудата, своеобразно писмо, адресирано до бъдещето. Древните хора са вярвали, че човекът следва цикъла на пеперудата – в детството си той е малка, а в зрелостта си – голяма пеперуда; остарял, той се превръща в какавида и пашкулът му е гроб, от който душата му излита за нов живот. В поемата на Петър Анастасов обаче и двата образа носят тревоги и страхове със своята крехкост и ранимост пред страшната машина на войната – нейните „ветрове” притежават тотална унищожителна сила: „...под земята започват парада си / осиротелите детски играчки”; „В Бухенвалд / пред витрината с детски обувки, / пред вината на късния жребий, / аз разбрах, / че войната днес ни разделя...” И няма кой да даде отговор на глобалния екзистенциален въпрос: „За това ли живее човекът?” Войната! Нейният зъл демон опорочава и обезсмисля дори изкуството, призвано да се бори срещу нея, защото „меценатите” са „с издути джобове и дъх на аптека”. Затова, върху „двата молитвени кръста на ХХ век”, баща и син се чувстват „разпънати” като нейни жертви. Текстът на Петър Анастасов е диалогичен. Във втория и третия му фрагмент лирическият говорител води диалог със своя малък и пораснал син, за да отвори очите му за най-голямото Зло на земята, сътворено от човека за човека. Именно осъзнаването на този факт разколебава и унищожава вярата му в безсмъртието на душата:

Ще ти кажа:
и аз безтегловен се мятам –
прикована душа върху кръст.

И това ще ти кажа:
помни, че в земята
и душата, и костите стават на пръст.

Миналото и настоящето на човечеството са унищожили тотално вярата на лирическия говорител във философските тези на каноничната религия, която издига в култ безсмъртието на душата, хуманността на Бога, неговото милосърдие и способността да опрощава греховете ни, обещавайки ни бъдеще в новото царство Божие след Второто пришествие. Въпреки че поемата носи заглавието „Молитва”, тя съществено се различава, както по своето съдържание, така и по начина на словесното си изграждане, от представата ни за човешко прошение към Бога. Седемте фрагмента на целия текст са разпределени в две групи по три части, в които тревогата и страхът за настоящето и бъдещето се обвързват с темата за войната и съдбата на цялото човечество. Централно, между двете групи по три фрагмента, е вклинена същинската молитва, разграничена от другите части чрез смяната дори на поетическата техника – от свободен стих в предходните и следващите фрагменти на текста , в четвъртия фрагмент поетът рязко преминава към класическата й форма:

Каквото ни е писано – ще бъде.
Да бъде любовта ни, ако може.
И краят на живота ни оскъден
да бъде само край на мъки, боже.

Защото ти, владетелю всевишни,
познаваш изтерзаното ни племе.
Родихме се под белоцветни вишни,
но вишните окапаха без време...

Ако молитвата на поета, въпреки че е представена през призмата на „изтерзаното” човешко племе, все пак има частен, личен характер, то следващите два фрагмента отново връщат читателя към темата за войните, видени като „туберкулозни каверни, черни скривалища в белия дроб” на планетата. Една от най-страшните и нелечими каверни на земята представлява Хирошима след атомната бомбардировка от ВВС на САЩ на 6 август, 1945 година, когато полковник Пол Тибетс хвърля над града атомната бомба, гротескно назована „Little Woy” (в превод от английски – „Малчугана”) с 13 килотона тротил. При взривяването й на място загиват между 90 и 140 хиляди души. Централната част на V-ти фрагмент представлява не само словесен поплак на близките на загиналите от бомбата, но и на още толкова хиляди други, чийто живот е белязан със заразата от радиация в продължение на много десетилетия след това. Земята около Хирошима се е превърнала в „настръхнали атомни погреби”, в „ракова тъкан на земното кълбо”, в „поредния санаториум”, от който никой не излиза жив. Хирошима е нелечимата „каверна” на планетата, която отнема вярата в утрешния ден на всички хора:

Всичко е само веднъж:
пъпката, цветето, листопада,
момчето в мократа ръж,
любовната клада,
старостта ми неизлечима,
бомбата сляпа и луда,
Хирошима...

Текстът на следващия фрагмент преобразува частното проявление на Хирошима в „октоподна сянка” на войната, чиито пипала вече са се разпрострели върху цялата земя – от джунглата до арабската пустиня – с надяната маска на дар, превръщайки временния мир „в милостиня”. Сякаш че човешкият ген по рождение, от момента на сътворението, носи в себе си вируса на братоубийството: „Щом е мъртъв вече Авел от десницата на Кайн, / ще му стане ли по-леко, ако Кайн е разкаян?” За съжаление лицемерното разкаяние не означава, че войната ще изчезне от лицето на земята. Напротив, въпреки че помни „толкова уроци” от своето минало, човечеството продължава да се задъхва „от лекарства и от стронций” и не престава да подпалва нови войни в различни краища на планетата. То не е било способно и не може „да направи така, че утре да е слънцето без облак, / за да не се взриви земята и да си остане обла...”. Финалът на поемата ни връща към нейното начало и затваря кръга на земното човешко време, заключено между „март и декември” – 9 месеца, точно толкова, колкото зрее човешкият зародиш в утробата на майката:

Колко години са минали
от март до декември!

А жена ми не може
дори с усмирителни ризи
синовете ми палави
да усмири.

А на мивката мама
чиниите мие
и плаче –
през март
баща ми умря от рак.

А над листа безкраен
аз, уморен
и щастлив, и отчаян,
и случаен на тази земя,
говоря на себе си
тихо...

Поемата „Молитва” е писана през 1985 година – време, което има много допирни точки с днешния ни ден. Светът след 1983 година се намира на ръба на ядрена война – САЩ разполагат ядрените си ракети „Пършинг II” в Европа, а СССР се опасява, че те могат да бъдат използвани за нападение срещу Съюза с т. н. светкавичен, „обезглавяващ” удар. Роналд Рейгън обявява Съветския съюз за „империя на злото” и започва да доставя оръжия на всевъзможни партизански движения по света, обявили се срещу социализма – от Никарагуа до Афганистан и Ангола. Военните части на Алианса провеждат генералщабно учение, на което се симулира използването на ядрени оръжия. Въпреки предложението на Рейгън към Съветския съюз за преговори за разоръжаване, поведението на американския президент си остава доста противоречиво, което сякаш се повтаря в нашия днешен ден с преговорите между САЩ – Украйна и Русия. Именно поради това поемата на Петър Анастасов „Молитва” звучи толкова актуално с акцентувания проблем за ядрена война, с напомнянето за Бухенвалд и Хирошима и дадените милиони жертви, които в нашето ново време няма да останат само регионално ограничени, а вече заплашват съществуването на цялата планета и на цялото човечество.

------------

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите