Ботевата сатира и днешният български свят в стихотворенията “Гергьовден” и “Зададе се облак тъмен”

Ботевата сатира и днешният български свят в стихотворенията „Гергьовден” и „Зададе се облак тъмен”

Ако трябва да назовем с две думи същността на Българското възраждане, то те биха били робство и борба. Не свобода, защото тя е само мечта, мираж, който поддържа жив българския дух във времето на садистичните изстъпления на друговереца-поробител и му дава сили да понася униженията, поругаванията, убийствата, кланетата и бесилките, да брани дома си като последна непревзета отвътре крепост, в която ражда деца, за да има кой да продължава да мечтае за свободна България и да има кого поробителите да продължават да увесват по бесилките и да секат на дръвниците за назидание на раята. Сред този смразяващ мрак на робската действителност се открояват имената на около дузина българи, презрели личния си живот и благополучие, които със слово или с кремъклийка пушка в ръка, отстояват българската идентичност, за да покажат на своите събратя българи как се брани и мре за Отечеството. Най-ярката личност сред тази дузина българи е Христо Ботев, защото той успява да съчетае в едно огненото слово на публициста и поета с кремъклийката пушка, и само на 28 години тръгва към оня български връх, на който оставя и костите си, и завета си. Затова неговият съвременник, патриархът на българската литература Иван Вазов, съчетава словото и куршума в оценката си за този гений на нашето Възраждане: „Смъртта във Врачанския балкан на Ботева едва ли би се видяла така величава, ако не я предшестваха песните, а песните едва ли биха имали такова живо обаяние за нас, ако за тях не беше последвалата и оправдала казаната геройска смърт.” (Ив. Вазов, „Христо Ботев - критическа студия”) За да се превърне Ботев в такъв колос на нашето национално-освободително движение – и като слово, и като личен пример в борбата, е необходимо обаче и още нещо: дълбокото познаване на българската народопсихология с нейните национални и нравствени корени, които са забити и се хранят с жива вода от времето на Първото и Второто българско царство, но и с покрусата от малодушието и предателския страх, породени от стремежа за физическо оцеляване в една наистина отчайваща със жестокостите си почти 5-вековна действителност. Всички знаем, можем да цитираме, дори да запеем текстовете на вдъхновяващата с героизма си революционна поезия на Христо Ботев, но малцина познават поетичната му сатира и болезненото чувство на ранения в сърцето поет-революционер не от поробителя, а от своите братя-българи. Много страници са изписани за сатирите му „Патриот”, „В механата” и „Елегия”, но българската литературна критика сякаш се страхува да погледне между редовете на другите две негови сатири – „Гергьовден” и „Зададе се облак тъмен”. Може би за да не засегне религиозния мироглед на българина в една епоха, в която православната християнска вяра е разделител и екзистенциална опора за него; или се опасява, че може да принизи наложеното в представите ни героическо начало за поведението на народа в условията на робската действителност. Аз обаче мисля, че в новата българска литература представителите на критиката се страхуват да интерпретират тази Ботева сатира, защото трябва да извадят на показ онези страни от нашата национална психология, които са били живи и по времето на Третото българско царство, и в условията на социалистическа България, и продължават да са живи и днес – покорството пред властимащите, еснафската грижа за личното благополучие, алчното раболепие, завистта и личният егоизъм – все черти на нашенската ни човешка природа, които разцъфтяват и днес, вече в българското „свободно” пространство. Ботев обаче е осъзнавал (подобно на своя побратим Левски!), че преди да посочиш пътя напред, трябва да извадиш на показ „кривиците” на тези, в чиито души искаш да запалиш огъня на борбата и вярата в по-доброто бъдеще на Отечеството.

И двете поетични сатири („Гергьовден” и „Зададе се облак тъмен”), неслучайно са писани и публикувани през 1873 г., непосредствено след обесването на Васил Левски, българския Апостол на Свободата, предаден от българи и осъден на смърт с участието на българи. Явно Ботев е осъзнавал, че 5-те века робско съществуване са отнели най-важното от ценностната система на българина – неговото лично достойнство и готовността да го защитава с цената на живота си. В усилието си да оцелее физически, българинът е забравил, че е преди всичко човек, робството го е превърнало в „поданик”, в овцедушно стадо, приело доброволно и безропотно да бъде стригано и рязано (мотото на „Гергьовден”, заимствано от Пушкин: „Паситесь; добрьiе народьi! / Вас не разбудит чести кльiч: / Их должно рязать или стричь...”) не само от господаря-турчин, но и от българските чорбаджии и духовенство. Още преди да напише тези две свои сатири, Ботев е бил наясно със социалната роля на служителите на българската църква във времето, в което живее. В статията си „Решен ли е черковният въпрос” (в. „Дума на българските емигранти”, год. 1, бр. 4, 1871 г.) категорично заявява: „Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши, само кога остане той без духовенство. Но дотогава колко ли още време ще се мине?! Колко ли още жертви ще трябват?” Две години по-късно натрупаният гняв в душата на родолюбеца поет избухва в сатирично-изобличителното слово на стихотворението му „Гергьовден”. Онова, което придава особена стойност и сила на сатирата на Христо Ботев като средство за изобличение, е тясната връзка между нейното съдържание и публицистиката му. В статията си „Наместо програма” (в. „Дума на българските емигранти”, бр. 1, 1871 г.) Ботев поставя акцент върху отношението на българския народ не само към поробителя-друговерец, но и към своите чорбаджии и свещеници, като го сравнява с другите европейски народи: „Полякът люби и пролива кръвта си за всичко, що е полско, що говори езикът му – за магнати, за шляхта, за езуити. Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вета) и към чорбаджията и духовенството, тази непорината византийска воня, коя продаде и съсипа народа, а днес носи на шия ключовете на неговите окови.” Вметнатото в скоби „може и по-дълбока, като е по-вета”, разширява границите на времето и обвързва византийското с турското робство. Алчните апетити и предателството на чорбаджиите, оформили се като класа по време на византийското иго, е пуснало здрави корени в социалната действителност по същия начин, както и меркантилността на българското духовенство, продало като Юда собствения си народ. Още в стихотворението си „Елегия” Ботев ги поставя под един знаменател: „...сган избрана – рояк скотове, / в сюртюци, в реси и слепци в очи”. За разлика обаче от съчувственото, болезнено синовно питане в „Елегия” („Кажи ми, кажи, бедний народе, / кой те в таз робска люлка люлее?”), в „Гергьовден” словото плющи като камшик в началото на сатирата:

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес с Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят...

Времевото обвързване „и днес” – „тъй блейше вчера” изважда на преден план проблема за покорството, за овчедушието и робската психика, за търпението и липсата на човешко достойнство, и ги сочи като заплаха за бъдещето. Защото какво бъдеще би могъл да има човек, лишен от идеали, от ум, чувствителност и себеуважение, от лична чест и гордост, пасивен към случващото се с народа му, примирен с проявленията на робската нравственост, за която говорят глаголите в словосъчетанията „тръгна стадо”, „върви и крета от път убито”, „даваш потът, кръвта си”, „играйш даже, кога те бият”. В своята сатира Ботев преобръща библейския смисъл на християнския празник Гергьовден, като поставя акцент върху алчните и бездушни пастири, превърнали в жертвено агне оня български народ, към който и те принадлежат. Ботев не може да приеме християнската догма за непротивене на злото. Затова и опозицията „добро – зло” също е преобърната: за революционера патриот „доброто” е в противопоставянето, в бунта срещу робството, защото само свободата би могла да му осигури физическо и духовно спасение, а „злото” е видяно в оная действителност, която подлага на „заколение” и на морална смърт целия български народ. Страшно е това обединяване на „богати и сиромаси” под фалшивия блясък на празника, заличаващ социалната и нравствената граница между тези, които „мъчат, обират”, и гладните гърла на унизените, в общото им „ликуване” и честване на Гергьовден. Страшно е това обединяване на алчни чорбаджии и свещеници с инертния и примирен с положението си народ, по-страшно даже от издевателствата на поробителя-турчин, защото то говори, че всичко, на което се е уповавал революционерът Ботев, което му е давало сили да превъзмогва и несгодите в чуждата страна, и личните си неудачи, всъщност отдавна е погълнато от блатото на продажни, фалшиви, алчни и лицемерни негови сънародници, стъпкали в тинята на овчедушното покорство целия български народ: „Тъй овце блеят и вървят с псета подир овчарят.” В цялото си поетично и публицистично творчество Ботев говори от позицията на борец срещу църквата и нейните служители, които със своите схоластични проповеди ограничават човешкия дух и поставят личността в лоното на смирението, раждащо покорство и безволие. За поета-революционер религията е маска на социалната неправда – „иска” попът, царят, министрите...; древният ритуал на жертвоприношението е престанал да бъде сакрален акт, превърнат е в профанен, демоничен, травестиен, защото не служи на народа, а на неговите социални потисници. Язвително гневен към овчедушието и робската психология, към животинската търпимост и зачеркнатото човешко достойнство, в душата си обаче Ботев си остава все така състрадателен син на своя народ, от който изключва чорбаджиите и духовенството, но на когото е обрекъл живота и смъртта си: „Бедният народ! Проклет да е всеки тиранин, помазаник божий!...” („Примери от турското правосъдие”, в. „Дума на българските емигранти”, бр. 1 – 5, 1871 г.)

Във времето, в което Ботев пише своята сатира „Гергьовден”, България не съществува на картата на света, няма своя държава, няма и свой цар, макар и „безгрижен, глупав”, няма и „умни псета – министри верни”. Чрез въвеждането на техните образи в текста поетът акцентува социалното деление на българската общност в трите измерения на времето: минало – настояще – бъдеще. Поетите са пророци! Затова днес, когато „уж” сме свободни, сатирата на Ботев звучи толкова актуално с ненамереното българско място между Запада и Изтока, между православието и католицизма, между истината и лъжата на властимащите – новите поробители, облечените в костюм и с вратовръзка „царе” и техните „умни псета – министри верни”.

Казват, че геният на завистта е роден в България. Вече повече от десет години в Хасково се издига един необичаен паметник – като в легендата за Икар един триметров човек е разперил ръце като крила с пера, готов да полети, но други две ръце на скелет са хванали крилата му и го дърпат надолу. Това е „Паметникът на Завистта”, създаден от скулптура Господин Тенев – Гуспата. На паметната плоча под постамента стои надпис: „Invidia gloriae assiduous comes est” – „Завистта е постоянен спътник на славата.” Истинността на това твърдение сякаш е заложена генетично в човешкия род – за това свидетелства съдбата на двамата братя Каин и Авел в Библията („Битие”, 4: 3 – 8), Аристотел я дефинира като „мъка, причинена от успеха или благосъстоянието на другите”, а един фрагмент от стихотворението на Христо Ботев „Зададе се облак тъмен” сякаш буквално е изваден от автентична българска народна песен: „... скарали се кой да води / бащината си дружина.”

Стихотворението на Христо Ботев е публикувано във в. „Независимост”, бр. 3 през 1873 година, и представя по алегоричен път особеностите на историческия момент, предизвикали сложни взаимоотношения както в социалното и политическото българско пространство, така и сред представителите на нашата емиграцията в Румъния. Метафоричният образ на облака в заглавието е обвързан с ислямския езотеризъм, знак за непознаваемостта на Аллах, символ на преграда, която разделя хората. Черният цвят на облака („тъмен облак”) асоциативно вписва представа за огромна национална беда, свързана с почти 5-вековното робство на българите – робство политическо, духовно и икономическо. Както в стихотворението „Гергьовден” Ботев преобръща символиката на християнския празник, за да каже истината за българската действителност, така преобръща и метафоричното внушение на образа на Балкана като закрилник, като представа за непокорената майка-родина и като високо място на подвига в името на свободата й. В „Зададе се облак тъмен” той е превърнат в място за лична разправа, водена от егоистичния стремеж към слава, което е равностойно на предателство спрямо народа. Затова в него липсва добродушно-опрощаващият смях, познат ни от „Защо не съм”. „Битката” между двамата братя също е метафора, която обаче си има своите исторически причинно-следствени аргументи.

Обикновено в периоди на огромни екзистенциални изпитания народът се обединява срещу онази тъмна сила, която се опитва да го изтрие от лицето на земята. Знаем, че още в първите години на робството започва борбата за освобождение, която преминава през няколко фази – хайдутство, четничество и организирано революционно движение. След 1869 г. обаче сред българската емиграция в Румъния настъпва разцепление – оформят се две течения: революционно-демократично и буржоазно-либерално. Колебанията на Любен Каравелов между мирния път и революцията го карат да търси подкрепа за делото в Сърбия, Босна и Херцеговина. Това активизира процесите, част от привържениците му се отделят, за да търсят по-радикални средства за политическото освобождение на България чрез въоръжена борба. Начело на тази група застава Васил Левски, който в продължение на две години обикаля българските села и градове и създава революционни комитети, които да подготвят народа за въстание. Негов верен съидейник става Христо Ботев, чието огнено публицистично слово поддържа духа на революционната емиграция в Румъния. Залавянето и смъртта на Левски предизвиква дълбока криза в идеологически, политически и организационен аспект. Настъпилото раздвоение води до създаване на два центъра – в Букурещ и в Русе. Каравелов вече не вярва в революционните възможности на българското общество и отново залага надеждите си на чуждата помощ, като оглавява буржоазно-либералното крило на емиграцията, докато Христо Ботев застава твърдо на революционно-демократични позиции. Този момент на разединение в българското революционно движение намира своята художествена реализация в стихотворението му „Зададе се облак тъмен”. Изборът на формата (в народно-песенна стилистика) хармонизира родното с универсалното. Поетът сякаш говори за силата и слабостта на общонародния колектив пред някаква общност от съмишленици, които трябва да разберат гибелната същност на случващото се с конкретен, разбираем пример. В сюжетната рамка на творбата двамата синове на дядото съществено се различават и от Чавдар, синът на Петка Страшника (в „Хайдути”), и от Дойчин, и от бащата на Стояна (в „Пристанала”). Прерязана е пъпната връв между старото поколение хайдути, борци за народна свобода и справедливост, и новото поколение – борци за слава:

Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина.

Тесни били планините
за несговорна дружина!
И стърчат им днес главите,
за да плаче кой как мине.

Тази страшна картина е изведена на фона на хайдушкия Балкан („Зададе се облак тъмен / откъм гора, от Балкана...”), което внася ново, драматично оцветено съдържание в образа на облака от заглавието, като го превръща в метафора на гибелното разцепление сред самите борци за освобождение, чийто традиционен знак е Стара планина, Балкана. Това е мястото на изпитанията, на опасностите, но и на борците за народна свобода. Образът на гората в Балкана е свързан с царството на мъртвите, на природните стихии, но и с посветеността, с инициацията, с приобщаването към целите на борбата, гората е своеобразен дом за юнаците, защото ги предупреждава за опасностите и ги пази от душманите. Тя и Балканът в своето единство се превръщат в онази българска крепост, която все още не е превзета от поробителя, тя е дом на честта и достойнството, там живеят и умират онези български юнаци, които са обрекли себе си на свободата на отечеството. Текстът на стихотворението е изграден като диалог между стария хайдушки войвода и негов последовател, персонифициран в образа на лирическия говорител. В този смисъл той се превръща не само в свидетел на случилото се, но и в своеобразен нравствен антипод на синовете на войводата, скарали се не за друго, а за това „кой да води бащина дружина”. Наистина „тежко време” е настанало, взривена е отвътре, и то от свои, крепостта на българския дух, над съдбата на отечеството е надвиснала „страшна буря” и въпреки че „пот от чело, град от очи” се лее, ралото на стария хайдутин едва се влачи сред камънаците на браздата и не обещава бъдеща реколта от „семето”, което бащата се е опитал да посее в душите на своите синове. Напразно пропиляно е онова негово време на юначество, когато с „младо сърце” е развявал байрака в Балкана и е изпитвал истинска бащина гордост, че и неговите синове са сред юнаците в гората. Смъртоносната битка между двамата братя не само поставя тъмно петно върху изхода от борбата за свобода, но поругава светостта и на родовата кръв, обрича на несгоди цялото семейство: „... деца малки / и техните клети майки, (...) как после ще се мъчат / голи боси и пребити...”. Разтърсваща болка звучи в изповедта на стария баща:

„Ех, мой синко! Що ме питаш?
Чуй тоз гарван, де там грачи...
Но в село нели отиваш,
ще да видиш защо плаче

стар войвода след туй рало!
Там селото се е сбрало
на мегданя, за да гледа
мойте момци, мойте чеда!

Ти ще видиш там набити
на прътове, на върлини
на момците ми главите –
избиха се две дружини!

Мегданът в Ботевата поезия е онова публично място, където малкият свят на българското село се среща с големия свят, за да съизмери себе си. Затова на мегдана, на хорото, пред всички, се предават заветите между бащи и синове или между братя, но пак там, на мегдана, се извършват обществените наказания и порицания. В стихотворението „Зададе се облак тъмен” мегданът е видян като място за срам, за присъда над тези, които са избрали славата пред честта и достойнството. Гракът на гарваните (метафоричен образ на зла поличба, на оная черна птица на романтиците, която кръжи над бойните полета и се храни с плътта на мъртвите), с алитерацията на звукосъчетанието „гр”, оркестрира текста и напластява тягостните предчувствия, придава им злокобност и подсилва усещането за безнадеждност („Чуй тоз гарван, де там грачи...”). Мъчителна е съдбата на този баща, който усеща върху себе си укора на сънародниците си („Там селото се е събрало / на мегдана, за да гледа / мойте момци, мойте чеда!”), непосилна е бащината мъка от излъганото доверие и унищожените надежди, затова пред срама той предпочита смъртта: „Боже, с гръм ти разсипи ме! / Ветре, в прах ти превърни ме!” Нищо не е в състояние да му донесе утеха, чувства се оскърбен и публично поруган и унизен от собствените си синове, затова не се плаши от разразилата се буря и вижда смъртта си сред нея като своеобразно спасение:

Закапаха едри капки,
летят, крякат гъски, патки.
Буря страшна ще да ревне,
нели не са капки дребни,

секи тича, в село бяга,
дядо не ще да разпряга.
– Хайде, дядо, да вървиме.
„Стой, да умра помогни ми!”

Народната песен винаги е била „биограф” на народната съдба, защото утвърждава моралните и етичните норми на общността. Образът на страшната буря е своеобразен вик на самия поет – призив за пречистване и за ново начало. Както в текста на стихотворението, така и в реалния живот обаче, той не получава жадувания отзив. Конфликтът между Ботев и Каравелов придобива уродлива форма: „Боите се да не престане „Знаме”? Това желаят мнозина, а особено Л. Каравелов, но техните желания няма да се осъществят. Какви променения ще станат в нашата емиграция! На колко души патриоти ще да излязат подлостите наяве! Потърпете само малко и ако имате доверие, то помогнете ми в тия критически минути.” (Писмо на Ботев до г-н Георги Стойчев в Александрия, 12 април, 1875 г., Букурещ). Силата на сатирика Ботев е в гневния протест на един млад човек срещу нравствената поквара в поробеното му отечество, в мащабността на обобщенията, които прави, в ударната мощ на внушенията, които постига. Вероятно Любен Каравелов е осъзнал тази истина, защото в деня на потеглянето на Ботевата чета с кораба „Радецки” към окървавената и потънала в пламъци българска земя, и той е един от просълзените хъшове, които го изпращат. Защото всички те знаят и помнят Ботевите думи: „Откъм Дунава, белия Дунав българинът е чакал някога своите освободители от византийско иго, към Дунава и сега обръща очи. Затова ний трябва да се сплотим, да мислим, да думаме и да работим! Пък ако е имало до сега ръка, коя да ни отбий или възпре ударите, то къса ще е вече да ни затули устата и прекъсне думата...” („Наместо програма”, в. „Дума на българските емигранти”, бр. 1, 1871 г.)

Поетичната сатирата на Христо Ботев звучи особено актуално днес, когато е заплашено съществуването на българското слово (надписите по фасадите на магазини и учреждения го демонстрират всекидневно); когато писателската общност, призвана да го пази и предава на следващите поколения в неговия „чистий бляск” (Иван Вазов), е разделена на воюващи помежду си съюзи; когато е заплашено съществуването на българския лев с гордата осанка на неговия лъв, олицетворение на българския независим Дух; когато българското общество е разделено на русофили и русофоби, светът – на глобалисти и антиглобалисти, а „черният облак” вече се е превърнал в градоносен и унищожителен за цялото човечество. Големите творци се открояват на фона на общия поток по това, че техните произведения, понякога невероятно малко на брой като Ботевите, остават актуални във всяка следваща епоха, за да ни казват онези истини, които трябва да признаем поне пред съда на собствената си съвест.

------------