Дон Родриго примижа от удоволствие, млясна с беззъбата си уста и бавно постави чашката, сякаш се страхуваше да не разлее някоя капка. Облегна се и положи ръце върху масата. Дланите надолу, пръстите леко разтворени. Човек без задни мисли, казах си, докато го наблюдавах с любопитство...
Ако не миришеш на “Pino silvestre”, ако нямаш платненки “шанхайки” и ако не носиш дънки “Super rifle”, тогиз не си никакъв гъзар. Така беше навремето. На струмишкото стъргало имаше засадени два реда липи и маслини, които ухаеха невероятно, докато цъфтят...
Слънцето целуваше с парещите си лъчи всичко, до което се докосне. Капчиците пот с всяко движение се пускаха от тялото, за да се вкопчат в чуждото. Толкова много плът...
Стилиян Крумов – журналист, 39 години. Ангел Илиянов – фотограф, 23 години. Седят в кола. Потят се нетърпимо. Заради топлото време, бяха усилили климатика, но той нямаше да ги спаси от жегата. В лявата ръка на журналиста потрепваше бинокъл, в дясната държеше химикалка и розовото си тефтерче...
Баба Мира се събуди на леглото, достатъчно голямо да побира двама. Едно време и побираше двама. Но онова едно време, сега бе станало само прашасали снимки.
Баба Мира беше твърде слаба, за да се изправи веднага...
В началото на март мъглите над Балкана се разкъсаха и слънцето напече безцветните покриви на къщите и кооперациите. Излинялата река затече сякаш по-бързо край укрепения със зидария бряг, край старите къщи с покриви, покрити с плочи, под двата нови бетоновоциментови моста.
Стоян Велев седеше пред телевизора онемял. Не че не бе свикнал да мълчи, тук, в затънтеното планинско село, през есента и зимата нямаше никой. То и през лятото селото пустееше, идваха си едва десетина души, но все пак...
Животът беше футбол и футболът се състоеше в чакане. Чакахме да продадем голмайстора ни, за да закърпим бюджета. Чакахме по-добри дни, по-добри резултати. Чакахме някой ден да излезем от трета дивизия. За целта ходехме по врачки. Палехме свещи. Носехме амулети. Фланелката на “Атлетико” ...
Не си спомням вече колко време пътувам. Пълзях по стръмни скали, толкова горещи, че кожата ми цвърчеше, като парче бекон, хвърлено в тигана с олио. Пълзях из пустини, чийто пясък ме драскаше, и ме караше да мечтая за прохладата на студената вода. Пълзях по ледове, толкова тънки и хлъзгави, че дори мен, Змията, ме беше страх...
Събираше души откакто се помни. Ловът беше в кръвта му. Сенките му бяха дом. Писъците му бяха убежище. Луната огряваше пътя му. Походката му беше самоуверена. Следваше зова на душите. Ето първата. Притаи се в сенките до отворения прозорец и надникна вътре...
