В Рая – надвиснал над магическия южен бряг, валеше дъжд. Бе дошъл съвсем неочаквано от морето – светъл и проливен, сякаш самото море се беше вдигнало в летните си шеги към небето, и се заизливаше на сребърни струи. Плисна по плочите на крайморското заведение, затъркаля се на едри бисери по листата на смокинята...
Брадясал, с дълги сплъстени коси, загубили всякакъв цвят и разпилени по омазнената възглавница, която не можеше да се разбере дали е цветна, или някога е била бяла, художникът лежеше с поглед в тавана.
Много обичам равносметките, не само в края на годината, но и когато усетя, че съм избягала много надалеч от себе си. Явно не съм си научила урока и не съм усвоила до съвършенство изкуството на АЗ-а, което толкова усърдно проповядвам. И така, и този път, опитвайки се да отварям слепи очи и да насърчавам издигането на АЗ-а в култ, АЗ забравих за своя собствен.
И каза Самотата: – Ти ми принадлежиш! Болката се криеше зад нея и чакаше своя звезден миг. Страхът почука на вратата и Самосъжалението хукна през глава, за да му отвори. Злобата постели черен сатен върху огромното легло. Отмъщението веднага се пъхна под завивките.
Огледах се наоколо... Не можех да повярвам на очите си... От всички страни бях заобиколено от светлина... Аз самото бях лъч, блясък, ореол... Кога се бе случило всичко това?! Та нали аз никога не спя и улавям всичко?! Тогава я попитах... Тя навярно само се усмихна, защото усетих тази радостна вибрация с цялата си същност...
Няма да стъпвам на пръсти. Няма да ти пазя тихо. Още когато ме видя за първи път, знаеше, че си имаш работа с ураган, с огън, с явление. Няма как да стане да съм по-тиха от водата. Понякога по свой избор в момент на смирение, може, рядко, понякога, но в никакъв случай не, когато искаш, не винаги.
Виждаха ги винаги заедно – в магазина, на пейката в градския парк или в кварталното кафене, където се застояваха, докато светлината на деня гаснеше. Бяха в залеза на живота си – побелели и с натежали тела, които скърцаха от болести, с лица, премрежени от линии, чертаещи историите на пътя им. Вървяха по малко и винаги бавно, защото вече нямаше закъде да бързат. Държаха се за ръка и често спираха, за да направят път на другите.
Стара каруца с човек в протрито кожухче в нея пъплеше по разкаляния път към покрайнините на града. Мършавият кон пристъпваше бавно и едва-едва влачеше товара си. Земята бе подгизнала и покрита тук-там с пресен сняг, навалял през нощта. Оловносиво, небето висеше над полето като че ли се канеше да го захлупи. По голите дървета бяха накацали самотни гарвани. Жива душа не се виждаше наоколо.
Бяха се събрали заедно трима художници от различни поколения. Седяха край масата в старата къща в ранния следобед и се канеха да обядват. Говореха, спомняха си неща, картини и хора, а отвън вятърът събираше сухите листа на узрялата есен. Дамян беше най-старият. Прехвърлил седемдесетте, той изглеждаше все още жизнен и изпълнен с енергия.
Ловният излет днес бе много специален. Предстоеше да ловувам със самия бай Минко, един от най-опитните ловци в страната. С уважение ловците го наричат “Старшията”, защото името му е неделимо свързано с безброй ловни истории...
