Вдън небето на върха на езика крия свои рими. Недокоснати...
Крайна простота която няма. Там на изток екзотично време.
В пристанище далечно сънуваш псалми, кантилени. Това са спомени, внезапно връхлетели.
Трябва да си проправиш път като след литания да излезеш от кръга на противоречиви желания...
Безтегловна тежест в танца на листата пепелище-тяло пътища безпътни влезли в кръговрата чезнат разпиляно...
За този свят, мой Боже, на теб съм благодарен – свят за живот и търсене, създаден. Изпълнен с отговори скрити, пътища незнайни, един живот не стига да разгадаеш всички тайни.
Във всички посоки расте по едно перце в крилете, които някога са ми отнели тъмните ангели, онези, подучили Икар, че не бива да се бои от огън...
Когато умра, вероятно това ще стане във влак. Ще оставя леглото си на други нещастници, упоени от сериалите...
Казват, че Туиги остарявала грациозно. Аз остарявам като сърна, която непрекъснато тича. Всяко място, което предлага почивка...
Надвесена над думите строго отбелязвам грешно написаните и неуместно употребените.
