Тиха сълза се отрони, изтри я без съжаление, в огледалото гледаш – не виждаш своето отражение. Не знаеш кой си – бръчки, коси побелели. А думи, изречени някога, вече нямат значение.
С нея започва нашето пътуване, тукашното ни земно битуване кръщават ни в метално корито, поръсват с нейните капки от китка ухаен здравец.
Майка ми докато ме е кърмела от теб вода е пиела. От теб и аз изпих първата си глътка вода първата капка животворна.
Празни времена и празни хора. Празни животи и празни глави. Празни приказки и празни лакърдии. Празни обети и празни съвети...
От сивите спирки на моята мечта, до есенцията на словото и речта живея живот...
Голяма дупка остава след капризния навик да подучваме чертожниците на света да забиват острието на пергела в центъра на нашето вегетиране.
Има нещо в отколешното желание да ти бъда фар, да ти бъда пристанище, което ще ти спаси от бушуващото море.
Надеждата, красиво увита в бял облак, леко спуска тази зимна нощ върху празната маса...
Не съм поет. Аз съм само възможност за стихотворение в предварително планираните лабиринти от пътищата към щастието...
Пътищата остават по местата си успоредни и кръгови, кръстовища и еднопосочни, многопосочни – с повече ленти.
