Като житен клас, от поникването му през цъфтежа до жътвата, душата се усмихва на слънцето и на небето.
Като лозови капки погали лицето ми твоят поглед. А говорихме, между другото, за времето...
От дъното на сандъка изваждам накитите, останали от баба ми и пазени за хорото, увити в кърпа – върху сърмения елек...
Помислих че е вятърът, а то си бил ти – набързо притичал, без да се озърнеш назад.
Има едно дърво пред моята къща, под което обичайно ти пиша, когато потегля нанякъде или се връщам.
Завий ме с онзи божествен кръгозор в Тоскана, над водите на Арно, докато се изгубва бледият месец като болна жена от погледа на Църнянски!
В този живот, дето на цирк прилича и на шарена бъркотия, която уморява очите завладял си ме с лекота, разпъвайки шатрата на собствения си дух.
Появи се тогава, когато лозата сълзеше, във времето, когато зимните пъпки прекъсват връзките си с ластара. Беше това в онова утро, когато бързах...
Още като юнга, схванах сам, някак, незнайно как: че не всички къщи имат дворове и не всички кораби свои пристанища...
Защото, докато все още плавахме в праокеана най-важното беше, само, плаването да е озарено от Слънцето, Красота и Смисъл...
