Голяма дупка остава след капризния навик да подучваме чертожниците на света да забиват острието на пергела в центъра на нашето вегетиране.
Има нещо в отколешното желание да ти бъда фар, да ти бъда пристанище, което ще ти спаси от бушуващото море.
Надеждата, красиво увита в бял облак, леко спуска тази зимна нощ върху празната маса...
Не съм поет. Аз съм само възможност за стихотворение в предварително планираните лабиринти от пътищата към щастието...
Пътищата остават по местата си успоредни и кръгови, кръстовища и еднопосочни, многопосочни – с повече ленти.
Световъртежът, който те кара да се поклониш. От къде ли пристигат онези глави и какво търсят?! Дават ти, викат те, и все пак, нищо не ти донасят.
Далечината на звездите ме увличаше в играта. Подари ми онази усмивка, която имаше снощи лунния лъч.
Пристигна от средиземноморския климат, за да береш тетовските ябълки. Прохладата на Шар-планина размъти главата ти да търсиш изгубеното...
Подехме играта със звуци моята смърт и аз победих само защото тя не разбра...
Отказвам да чета непокръстени стихове, в които лъжата и влагата на истинска плесен миришат.
