Разкази

Ранната пролет доказваше своето присъствие. Стаени през зимата в почвата живите семена се размърдаха, пробиха рохкавата почва и покриха полето и градинките с първата зеленина. По улиците и полето се виждаха хора, хвърлили зимните наметала и каскети, калпаци и забрадки. Деца пропускаха с велосипедите си по все още тихите улици...

Новият, така беше известен по име новодошлият зам.-директор в училището. Близо месец нито един ученик не можеше да каже, това е другарят еди кой си. На тази основа дойде неговата фамилия, лично име и прякор. Новият беше млад мъж, само преди година завършил успешно Софийския университет, и по силата на съдбата го назначиха на работа в това училище.

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и с баба, ала на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши и дядо впря очите си в мене да ме жени.

Като на всеки празник, кръчмата се пълнеше с хора. През отворените прозорци можеше да се види как идат и ония селяни, които бяха позакъснели. Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа. Всички бяха си турили чисти ризи с широки бели ръкави, спираха се и гледаха насам, гледаха нататък.