И тази нощ Иван се прибра пиян. Отчаян и озлобен, не намираше утеха в нищо, трудно се измъкна и от тълпата в кръчмата, която вече му беше дотегнала.
– Продажници! – подскачаше възмутен пред телевизора вкъщи. – Мамят народа, а наглостта им расте! Били сме се оправили, кризата била към своя край... Кого лъжеш бе, нещастник?
В началото на втората половина на ХХ век бе изстрелян “Къзълкум 3” – първият космически кораб с човек на борда (“Къзълкум 1” и “Къзълкум 2” бяха съответно с кучетата Дуся и Настя). Корабът направи една пълна обиколка на земята, след което успешно се приземи в пустинята Каракум, а първият космонавт на планетата междувременно катапултира и падна с парашут във водите на Амударя. С този полет бе поставено началото на космическата ера за земята, а летецът-космонавт бе удостоен с най-високото отличие – Герой на Съединените евразийски републики.
Народните приказки, съседе, по научному се викат фолклор. А фолклорът е пълен с мъдрости и поучения. И аз сега ще ти разкажа една народна приказка, която показва, че онова чудо, птичето на щастието, не каца всеки ден на рамото ти. И трябва винаги да си готов – кацне ли, да го хванеш! Изтървеш ли го, то вече не каца.
Ето го фолклорният случай. Според мене е автентичен...
Иван Бодаков, прилежен служител в провинциалния клон на Юнион банка, неочаквано започна да се усеща като запъртък. Странно самовнушение! То възникна у него при гостуването му на село. Киро Лирков, негов приятел от младежки години, направи ремонт на родната си къща и през почивните дни тичаше там да се “изчисти от градската смет”. Преди месец Киро покани Иван да му помогне да издигнат пилон за телевизионна антена, защото къщата попадаше в ниско място с лош сигнал.
Когато първата зимна буря връхлетя прозорците и затрупа алармите на колите, тя разбра две неща: че най-глупашки се е влюбила в града и че вече не може да пише. Всичките й разкази бяха за мъже – тези, с които се разминаваше по улиците. Никога не ги заприказваше, но виждаше историите им, нижещи се след тях. Сенките на жените, които обичаха, се люлееха в походките им, извивките на раменете им й прошепваха всичката биография, от която имаше нужда...
Момичето плаче... Сякаш вселената се е сгромолясала над него и няма пролука – пристиска го, задушава го – ще умре... Не иска да живее в този свят, където всички са омърсени, кални, по-грешни от дявола. Два дни почти без прекъсване плаче, глас няма повече, започна да хрипти, като че ли наистина го давят. Очите и бузите му се сляха в обща червенина, подуха се и го обезобразиха...
След раждането на малките си беше много изнемощяла и едва се придвижваше, чрез странично извиване, подобно на вълна по разкаляната пътека от снощния летен дъжд. Беше много гладна и пред очите й се привиждаха какви ли не лакомства - малки новородени мишки, яйца на насекоми, плъхове, зайчета, а и защо не други по-слаби от нея пепелянки. Но най много от всичко обичаше новоизлюпени малки птиченца в някое гнездо на не много високо дърво...
The picture hanging on the wall at the bottom of the long corridor is a window. Never before had Anathma Alone noticed the beautiful canvas, which at that moment seemed to him like swimming along the imaginary diagonal of the curtains, fallen low and worn out.
It seemed that the house had been deserted and desolate for a long time.
Къпех се в реката. Когато влизах, гърдите ми се полюшваха сънено, но после водата изопна и жили, и скули, и вени. Излизайки на брега, видях момче. Разбрах, че ме е гледало. И сега ме гледаше, някак настойчиво, особено. Овладях се след първото вцепенение и рязко се вмъкнах в късата рокля. Тя пропука под десния ръкав. Тръгнах си боса, а момчето – след мене...
Слънчогледите бяха поотраснали. Те се смееха, люшкаха, дърпаха млади стебла нагоре, гледаха слънцето. И как не ослепяваха? Та то бе така голямо и светло!
Защо? Защо? Той беше най-малък от всички. Губеше се сред другите. Никой не го познаваше, не говореше с него. Само слънцето. Но слънцето си е слънце. То грее за всички.
