Разкази

Поп Ставри премрежваше очи срещу зиналото насреща му слънце. Минаваше пладне и множеството, дето се изсипа сутринта в манастира, вече се бе пренесло на поляната пред портите и набиваше свежо агнешко от димящите казани. Празникът на Светите братя Кирил и Методий винаги изпълваше стареца с някаква приповдигната гордост, но и му навяваше тъжни до болка мисли.

Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми...

Хирургът Веселин Кръвопусков, отпуснат и все още замаян от снощното напиване, гледаше стената и чоплеше гърбавия си нос, заел нахално солидна част от лицето му и обязден от очила с полуразложени дръжки. Стената беше зелена и грапава, пердетата също бяха зелени, бюрото – и то. Стройната сестра, която любопитно надничаше през прозореца с надеждата да види нещо интересно, дразнеше периферното зрение на хирурга...

Steve Selofsky с ужас установяваше, че отново се превръща в Стефан Селовски, и то с цената на огромни вътрешни разрушения. Всъщност връщането на ударението във фамилното му име от втората на първата сричка го подкосяваше само с едно бъзване, приличаше на нелепа грешка на някакъв пиян стрелочник.