Разкази

– Амоооу, ма тва Йелито ли йе? – умалителното прозвуча нелепо, на фона на внушителните ми 185 санта, постигнати с великолепни десетсантиметрови токове. Току-що бях слязла от колата, наконтена като за изложба, с кокетно чанте в ръката и дежурна усмивка. Четирите баби, накацали като врани на пейката пред бабината порта, опънаха вратове и се вторачиха в мен с катарактовите си очи.

Беше тиха, бургаска, майска вечер, от онези, в които ти иде да пееш на глас колко прекрасен е животът. Както пишат в книгите – от онези вечери, в които нищо не предвещава, че ще се случи нещо необичайно. Нещо разтърсващо. Нещо... нещо. А това, което щеше да се случи, нямаше да отнеме на Вселената твърде много време, защото всичко стана ужасно бързо.

Слънцето залязва... Заровило рошава глава в полата ми, лятото плаче. Аз го изпращам до тополата и го целувам за последен път по челото. След това то се покатерва с нечувана ловкост догоре, разтваря ръце и изчезва. След лятото остава само пепел от мрак и прегорели смехове. Жежките му бронзови стъпки бавно изстиват. Става хладно.

Сякаш още блъскат вълните студени мокри чела в гърдите ми. Преуморените ми до болка очи като че още виждат черните миди, обърнали остриета към нозете ми. В стомаха ми тежи погълнатата морска вода. Тя се бунтува, повдига се към устата ми. Недоволна е може би, че съм я затворила на тъмно и тясно. Като уморени до смърт хриле на риба лежат отпуснати ръцете. Клепките тежат от солта и водата, но не се затварят.