Получих писмо. В графата получател беше написано само града и името ми. Изглежда съвестни пощенски работници са се постарали да намерят точния ми адрес или са го знаели, защото получих този бял надут плик вкъщи. Разтворих го. “Господине, След дълги колебания си позволявам да ви изпратя този свитък с изписани листа...
Леко накуцвайки, Барабуд мина покрай заведението, надникна през стъклото, важен, като детектив, за да се увери кои са вътре, огледа ни и продължи към морето.
– Така прави – забеляза един от рибарите, – един път не съм го видял да влезе, едно кафе да изпие като хората! С туй сиво яке, от десет години все с него ходи, барем едно ново да си беше купил!
Има една местност отвъд водопада, преди бурната, ревяща, разядосана планинска Река да се влее в Езерото; местност, обрасла с гъст храсталак, клен и глог, тук-таме с големи широколистни дървета покрай водата, наречена на име на човек и на никой, местност със странното име Някойсие, изписано с красиви букви от червена, казармена, сигнална боя върху ръждясала табела край планинска пътека, свързвала кой знае кога далечното балканско градче с рибарска хижа край Езерото...
Първото си е първо. Така че първото впечатление за града, в който беше дошъл да живее беше, че котките са на уважение и почит. Хората ги обичаха и се грижеха за тях като за собствени деца. И затова навсякъде на определени места пред къщите и блоковете, а даже и в Морската градина, непрекъснато им носеха храна и лакомства...
– Не ми се говори за тези неща – жената се покри с ленения чаршаф. На лявото й бедро личаха белези, издълбали със скалпел, ясно очертаващи абривиатурата ЧК. Тя се поизправи на възглавницата, отпи мартини направо от бутилката, запали пурета. Беше наистина хубава, макар малко повяхнала, а тази лека разпуснатост ме привличаше и притесняваше донякъде – отвъд нея виждах отегчена и покрусена себичност...
Ти си, ти си – веднага те познах. Писано било да се срещнем пак, брей... Ама много си побелял бе, момче, главата ти като на дерменджия. Тогава беше на трийсе, сега си на трийсет и пет значи. Пък аз прехвърлих седемдесетака. Ама държа още, нали? И мъж съм ей, няма майтап. Само че очите ми все по младите бягат, а младите пукната пара не дават за мене. Хилят се на пояса и потурите ми и подминават. То така и ми се пада, щото си вра главата там, дето и пръстът ми не влиза. Ама ха де, пусто сърце...
Много често патриоти и националисти са ме питали защо съм такъв чуждопоклонник и пиша само за градове извън България. Нима у нас няма красоти и прелести и поради что се срамя да ги назова?
Има разбира се. Аз се прехласвам пред Родопите, а мистичната Страджа ме запленява всеки път, когато скитам из нея. А иначе любимото ми място е край Синеморец, там, където река Велека и Черно море се целуват, а от любовта им се е родило уникално красиво място...
Дебелата Наса, чистачка в общината, роди извънбрачно дете. Остави го в Майчин дом, намери си квартира в старата част на града и си купи бяло пухкаво кученце, за да не е самотна. Ниска, но масивна жена беше Наса, четвъртита като гардероб, с малки сиви очички, с едро червено лице и с оредяла права коса. Когато говореше с хората, тя не стоеше с лице към тях, а се обръщаше на деветдесет градуса, като изправяше рамо към събеседника си, примигваше сърдито и гледаше надолу.
Мъжът, който седи на масата под чадъра е леко извърнат и наблюдава уличната гмеж: предимно шляещи се туристи, чиито физиономии са размити от лекомислие... Бистрото е миниатюрно, в сянката на калкан на кооперация в неоколониален стил, боядисана в кремаво, лилаво, жълто... останалите маси са празни – така че заведението е като остров на затишието, дискретността, чийто символ е може би огромния фикус; има и няколко фотографии на джаз-изпълнители от четирийсетте, чиято музика звучи без някой да й обръща внимание – една мъртва епоха, чиято меланхолия е по-скоро в бръмчащия вентилатор, отколкото в ретрофотосите...
