Разкази

Рита се вясва в този разказ като персонален ангел-хранител, назначен от неизвестна сила, за да бди над окаяното ми житие-битие... Като падащ ангел, Рита се спускаше от своите терапевтични небеса безшумно и непретенциозно: и някак без същност, в негативната аура от хлевоустие – нейната пряка пътека към божественото първоначало (“оня, пергишин, който е над всичко”) ...

Когато, в края на лятото, Петко Музиката подочу, че има рак на гърлото, престана да свири по сватби и кръщенета – и целодневно кибичеше в хоремага в центъра на селото. Там разпъваше акордеона с неугасващ мерак, а нощем продължаваше по уличките, докато изпратеше и последния пияница до дома му... “Язък... Велтмайстер... 100 баса...” – тупаше с пръст по акордеона бай Петко. После мяташе на рамо инструмента, без да го закопчава, и го слушаше безжалостно как хлипа в мрачината...

Какво да ти кажа, мило братче, тишината и безлюдната улица, на която е бащината ни къща, направо ме смазват, ей затова пак сядам да ти пратя едно писъмце по електронната поща. Днес реших да се поразходя из селото с надежда да срещна някого, да усетя, че има живот и тука...

Жълтите вестници първи информираха за нападението на лисицата. Въоръжени с ловни и бойни пушки, доброволци и приближени на кмета на следващата нощ дебнеха лисицата да се появи отново. Лисицата обаче не се появи. А пресата се отприщи; и едно съобщение от първа страница на “Труд”: “Нападение на бясна лисица в къщата на кмета”, препечатано и преиначено от жълтурите със снимки на изпохапаните кучета и купчина натръшкани кокошки.