Разкази

За да се добере чужденецът до лисабонската крепост Сау Жорже (някои автори у нас я обелязват и като Сао Джорджи или Сао Жорже) и от укрепленията да отправи поглед към Лисабон, трябва или да хване ретротрамвая и търпеливо да изчака, докато изпъпли до върха на хълма, та да слезе близо до подножията и, или пък да се метне на някой от туристическите маршрутни автобуси и да разглежда тесните улички на квартал “Алфама”...

Съседите заминаха на меден месец и ми оставиха котката си. Ако знаех какво ще се случи през следващите трийсет дни, щях: да си направя застраховка “Живот” (ако имаше начин – и “Живот след смъртта”), да отида на психиатър, да се изповядам и да си взема последно “Сбогом” с личния си лекар...

Поп Ставри премрежваше очи срещу зиналото насреща му слънце. Минаваше пладне и множеството, дето се изсипа сутринта в манастира, вече се бе пренесло на поляната пред портите и набиваше свежо агнешко от димящите казани. Празникът на Светите братя Кирил и Методий винаги изпълваше стареца с някаква приповдигната гордост, но и му навяваше тъжни до болка мисли.

Не, сякаш не бяха това очи на мъртвец, а две блестящи стоманени остриета, чийто блясък бе изтъкан от лъчите на някаква студена маса от помръзнало проклятие, неизказано негодувание, от вкаменен ужас и непрошепнат въпрос. И този поглед на мъртвешките очи отвори кървава цепнатина в моя мозък и се вгнезди дълбоко, дълбоко в сърцето ми...