Малката Хубавичка следваше слънцето. Придвижваше се устремен в някаква надпревара със себе си, погълнат не от механичното движение на сопата, с която разравяше и преобръщаше шумата, не от постоянното усилие да се навежда към земята и влачи чувала, а от нещо вътрешно, неотложно...
Ако в онова блеснало от пролетна роса утро десетината мъже и жени не бяха видели първо в бутилката това, което видяха по-късно в разцъфналата ябълка на учителя Димитричко, над селото и до днес щеше да тегне съмнението, че с ума на учителя нещо се е случило накрая, което иначе никой не би допуснал, като се знае какъв човек беше той.
Наскоро след смъртта на Райна умря кучето; три дни по-късно вимето на козата прие виолетовия цвят на разложението, порасна толкова, че очаквах да се пръсне, но то не се пръсна, а се сви една сутрин, изсъхна и козата също умря. По-късно вечерта подпалих непроветряваните, проядени от плесен одеяла, рокли и елеци. Тогава видях снимката...
Действието се развива в банка, модерна, частна банка. По осем часа съм зад компютър, разположен срещу вратата. Удобна позиция, тъй като виждам посетителя в мига на отварянето й и несъзнателно започвам да гадая ще долива или ще смучи от влога си. Съчинявам истории за неговия живот...
Оглеждам се – наоколо няма жива душа. Късметът не ми изневери и този път. Издърпвам трупа в близката глуха уличка и клякам до него, за да разгледам несъразмерната му мутантска глава. Мдааа. Прякорът пасва идеално. Все едно са го ужилили милион пчели. Пластичната маска, която направиха за мен по снимка на изрода, доста убедително възпроизвежда грозния релеф на лицето му.
Като рече мама: “Изкърти го!” и не мирясва, хич та хич, все едно отсече, наборе. Орехче, самораслек, катерица го изтървала в двора на старата къща, никому не пречи, в ограденото е – козите на брата се очесват о него, ама с нея не се излиза на глава.
Направих си труда, приказвам на бай Ахмед, да вдигна асмалък на бащината къща. Гледам и ти си посял, дано вино да пиеш, тук е таман за лозя, Бяло море – ширине, слънце бол, бива. Бащата харно бе бочнал и той някой и друг корен дома, ама лоза дето се не пръска, та рекох след него и аз да се отлича.
Така го кръстиха още като пиленце това кокошле моите момичета. Най-голямата ни внучка Гина, на три-четири годинки, си нямаше и хал-хабер какво означава то, но така го запомни и си остана това име за историята, която следва. Тя, историята, се беше заплела в първите години на “приватизацията”, когато най-големият ни брат купи десетина пиленца с едничка цел да ги отгледаме и си подкрепи с “едно кокоше рамо” тънкия бюджет маститият доцент.
Таз френска дума – “дерние”, кумец, как ти дойде, чак ме сецна, спомня ми един човек, дето не забравям и дорде съм жив. Ще ми се да ти разкажа. Той наистина като да бе “последен”, отминал екземпляр от една изчезнала фауна. Друг след него няма такъв, и да има – и в живота си, и из природата човешка, повече не срещнах.
В село Могила ми думат “Зимята”. Коста Стоянов се казвам. Годините, пиши ги седемдесет. Тя да не е под ризата тая година, дето ми гризе стомаха, та ме караш да се събличам?... За крака ли питаш? Не, не е от фронта...
