Разкази

Най-хубава ме оглежда това огледало. Точно каквато съм си. С нагънатите клепачи. И двойната гушка. Ще взема да си я патентовам. И все пак трябва да поотслабна. Тая спасителна възглавничка на шкембенцето и под цял бански си личи. Ама пък имам дълги крака. Е, малко дебелички...

Сутрин се събуждам бавно. Два часа след като си отворя очите, все още не съм събудена. Знам къде съм, говоря, мисля свързано. Но още не съм тук. Не че непременно ми се иска сънят да продължи. Просто трудно излизам от него. Понякога ми се струва, че съм била някъде другаде, извън тялото си. Не знам дали душата може да излиза от тялото (не съм сигурна и дали има душа), но от време на време имам чувството, че ми се случва точно това.

Мария остана млада вдовица. Мъжът й почина преди десет години от неизлечима болест. Синът й Коста растеше здрав и жизнен. Сега е на тринадесет години. Отличник в училище и винаги добър помощник в домашните работи на овдовялата си майка...

Случва се в града да се появи нова улица. Ако я търсиш, няма да я намериш – нито в истинския град, нито в картите му. А ако не я търсиш, със сигурност ще попаднеш на нея. Срещнеш стар приятел, побъбрите си и си тръгваш замислен към къщи. Или пък внезапно си попаднал на улично струпване на хора, които искат нещо, викат, даже си посягат един на друг.