В плен

Беше края на месец май, а жегата бе неописуема. Бях се облегнала назад в работния стол. С едната си ръка държах портативния вентилатор пред лицето си, а с другата – въртях молив между пръстите си.

Работех за столично списание, като пишех статии на социална тематика. От няколко месеца бях започнала една рубрика със обикновеното заглавие: “Изоставените сгради и миналото”.

Бях написала и публикувала две статии. Едната беше за изоставен хлебен завод, който в миналото е произвеждал и доставял хляб и хлебни изделия. Другата статия беше за изоставено училище в едно село.

Когато отидох до селото, за да проуча училището видях голяма табела, която упътваше, че на пет километра от местността има психиатрична болница – санаториум. Заинтересувах се и имах късмет да срещна един местен човек, който ми каза, че от години е изоставена. Посъветва ме да не ходя там, защото се е говорело, че е обитавана от призраци. Каза ми, че самият той не вярва в духове, но имало диви животни, които са опасни.

Тогава не се заинтересовах, но сега... въртейки молива между пръстите си, реших да напиша статия за тази лудница. Можех още когато посетих училището да разгледам и нея, но не го направих и не знам защо. Реших към рубриката с изоставени места да включа паранормални изживявания. Ще излезе чудесен материал.

Извадих тефтера, в който си водех записки и написах заглавие: “Лудницата и нейните клиенти – духовете”. Не беше много оригинално, но като начало ставаше.

Часовете си минаваха, пепелникът преля от фасове, а листът в тефтера си оставаше празен. Реших, че най-добрият вариант е да посетя тази лудница – разбира се през деня.

Спрях до изоставеното училище. Слязох от колата и запалих цигара. Обзе ме чувство на някакво безпокойство. Тръгнех ли по пътя, който показваше табелата – нямаше връщане назад. Постоях така още около секунда, после хвърлих цигарата, качих се в колата и подкарах към лудницата.

След четвъртият километър спрях и включих джипиеса на телефона. За моя изненада отчете пътя, на който се намирах, но нямаше никаква болница.

“О, Боже! В какво се забърквам пак? Ако въобще няма никаква болница. По-добре да се връщам” – казах си на глас, но въпреки това запалих колата и продължих. След завоя отново спрях, но този път, защото имаше бариера, която беше спусната.

Дотук с колата. Слязох, като си взех само телефона и един фенер (винаги стоеше в колата ми) заобиколих бариерата и тръгнах по пътя. За моя изненада асфалта свършваше след около триста метра. Оттам продължаваше пътека, която ме прекара през малка горичка и веднага след нея се озовах пред болницата-санаториум.

Сградата беше двуетажна с олюпена до тухли мазилка. Стъклата на прозорците бяха счупени, а решетките на места разкривени, сякаш пациентите са се опитвали да бягат. Пред централния вход имаше бетонна статуя на лъв, която беше около метър висока и за мое учудване не беше засегната от времето.

Изкачих трите стъпала и спрях пред вратата, която висеше само на едната си панта. Ритнах я с крак и тя се отвори, като заплашително започна да се люлее, но не се откърти. Не знам защо исках точно това... може би затова я и ритнах.

Нагласих телефона да снима видео и влязох. Веднага ме лъхна миризмата на нещо изгнило, като на мърша. Може би някое животно е оставило костите си тук. Направих няколко крачки навътре и спрях. Чу се шум, по-скоро като удари от чук върху нещо метално. Изтръпнах цялата, затаих дъх, като усещах само ударите на сърцето си. Стоях в тъмното и не смеех да включа фенера си. Шумът спря. Постоях около трийсетина секунди, включих фенера и осветих помещението. Беше нещо като приемна със стълби по средата и две врати една срещу друга.

Пристъпих към вратата вляво, може би защото беше и отворена, и влязох в помещението. Стаята беше голяма, празна с напукана по стените боя. На едната стена имаше залепена рисунка – къща с две криви дървета до нея. Сякаш беше рисувана от дете. Докоснах я и веднага дръпнах ръката си, защото беше гореща. Направо изгори ръката ми, която на секундата почервеня. Не знаех какво да мисля, но не се уплаших. Помислих си, че слънцето я е напекло. Побързах да напусна това помещение, а и нямаше какво да се види.

Бях подготвена, че ще заваря тук всичко празно и порутено. Дойдох най-вече за да добия усещане за някакво призрачно присъствие. Мисля, че го добих. Ще погледна и другата стая и се махам.

Другото помещение беше с голяма двойна врата, която беше затворена. Може би затова избрах първо да вляза в стаята от лявата страна. Направи ми впечатление, че боята на тази врата не беше олющена никъде. Като че беше току-що боядисана. Прокарах ръка по гладката повърхност и изведнъж усетих, че съм наблюдавана от някого или нещо. Не се излъгах, въпреки че беше само усещане. Обърнах се, нямаше никой, но отново проехтя същият шум и аз подскочих. Този път идваше отвън.

В този момент входната врата се затвори с трясък. Все едно не висеше на едната си панта. Погледът ми бе привлечен от прозореца, който се намираше до самата врата. През него видях, че навън вече се беше смрачило. Разтреперих се цялата. В болницата влязох преди десетина минути и часът на пристигането ми беше около единадесет сутринта. Тогава погледнах и телефона си – не работеше, а допреди малко снимах видео. Капчици пот избиха по челото ми. Избърсах ги с опакото на ръката ми и се обърнах към стаята със здравата врата. Тя беше широко разтворена, сякаш ме приветстваше да мина през нея, а краката ми сами ме поведоха натам.

В момента, в който пристъпих, ме озари ослепителна бяла светлина. Затворих очи, усетих силна болка в очните ябълки, която бързо отмина. Тогава чух смях, по-скоро кикотене, което прерасна в скимтене, премина в котешко мяукане, после кучешки лай, вълчи вой и накрая настъпи тишина.

Отворих очи и видях, че се намирам в просторна стая или по-скоро стая за отдих. До отсрещната стена имаше две маси с по три стола. На един от столовете седеше възрастна жена с шал на главата си, по-скоро омотан като чалма. В ръцете си държеше голямо кафяво плюшено мече. Клатеше се напред-назад и напяваше нещо, което ми заприлича на детска приспивна песничка. Срещу нея мъж редеше пъзел и непрекъснато си удряше главата с едната ръка. В средата на помещението имаше два дивана, обърнати един срещу друг. На един от диваните седеше мъж, а на другия – млада жена. Двамата се гледаха без да помръдват, сякаш бяха вкаменени. В края на стаята имаше още една врата, която беше отворена и се виждаше дълъг коридор. Светлината бе намалена, но успях да видя, че от двете страни има врати, предположих че са стаи за болните.

Огледах още веднъж стаята, защото ми се струваше, че изпускам нещо. И тогава се сетих, че стаята няма прозорци.

Реших, че вече достатъчно видях, обърнах се, за да се махна, но вратата се затвори. Чу се щракване, като че ли се спусна резе. Разбрах че съм пленница и буца заседна в гърлото ми. Когато влязох в тази стая не бях усетила страх, а по-скоро учудване. Не знаех в друго измерение ли попаднах, халюцинирах ли или попаднах на някаква откачена секта...

Започнах да крещя за помощ. Никой от пациентите не реагира, не ми обърнаха внимание... нищо не се случи и аз замълчах. Тогава реших да действам по друг начин. Приближих се до дамата с мечето, хванах я за раменете и я разтресох:

– Госпожо! Госпожо, ще ми кажете ли какво става тук? – прошепнах, като се бях приближила почти до главата й.

Тя не ми обърна внимание. Хванах ръката й, за да я откопча от мечето, но веднага я пуснах и направих две крачки назад. Ръката й беше ледена, като на мъртвец. И тогава разбрах, че тези хора тук са мъртви. Писъкът ми отново огласи помещението.

В стаята нахлуха двама санитари. Бяха високи около два метра с бели престилки, плътни бели шапки и медицински маски на лицата. Забелязах, че главите им всъщност бяха черепи, а на мястото на очите зееха две черни, дълбоки ями. Хванаха ръцете ми и при самия допир с тях енергията ми изчезна. Почувствах слабост и краката ми се огънаха, като че ли ги нямаше вече, а аз самата безпомощно увиснах. Бях чувала, че в някои психиатрични отделения докарват болните до състояние известно като “Зеленчук”. В момента се чувствах точно така.

От нищото се появи прегърбен белокос мъж. Предположих, че това е докторът. Опитах се да го помоля да ме пусне, но от устата ми потече само една лига, която се разтегна и капна на земята.

– Новата ми пациентка е много непослушна, но бързо ще я укротим. – каза докторът със студен, режещ глас.

Извади от джоба на престилката си голяма спринцовка, беше метална, като от едно време. В началото на 20-ти век спринцовките са били стъклени, с метални бутала, а не както сега – пластмаса за еднократна употреба. Заби я във врата ми, натисна буталото и остра болка разтърси цялото ми тяло. После потънах в тъмнина.

Отворих очи. В началото не знаех нито къде се намирам, нито какво е станало с мен. “Да не би да съм катастрофирала и да съм в болница?” – помислих, но тогава видях олюпения таван и споменът веднага върна отминалото събитие – доктора, психиатрията и накрая спринцовката.

– О, Боже! Помогни ми! – казах на глас и се опитах да се изправя, но не можах и се отпуснах отново назад.

Тогава чух говор, ясен... говор на няколко човека. Идваше отвън. Може би ме търсеха... Надеждата ми даде сили и аз се изправих. Подпирайки се на леглото, после и на стената, успях да се придвижа до прозореца. Не се бях излъгала – приятелката ми с още няколко човека бяха пред болницата. Започнах да викам и да удрям по стъклото, но напразно. Не само, че не ме видяха, но се обърнаха и си тръгнаха.

Свлякох се на земята и затворих очи. В този момент вратата се отвори и влезе докторът. В ръката си държеше спринцовката.

– Не, не-е-е-е... – разкрещях се, като размахвах ръце пред лицето си.

Той се спря. Видях как прибра спринцовката в джоба си и даде знак на санитарите.

– Щом така искаш... а и за мен ще е по-добре. Крясъците ви са като музика за ушите ми.

Санитарите ме хванаха, не виждах смисъл да се съпротивлявам и затова увиснах в ръцете им.

Вкараха ме в някаква мрачна стая с много слаба светлина и ме поставиха на нещо, като операционна маса. Завързаха ръцете и краката ми. Изведнъж помещението се освети от ярка светлина. Досетих се, че е влязъл докторът и е включил осветлението.

Надвеси се над мен и се захили. Разкриха се черни развалени зъби и ме лъхна миризма на гнило, на нещо развалено, разлагащо се. Не издържах и обърнах главата си настрани. Тогава видях манекена в човешки ръст. Половината му тяло бе облепено с човешка кожа.

“Този луд си прави костюм от човешка кожа” – проблесна в съзнанието ми и усетих болката.

Докторът направи още един разрез и одра част от кожата ми. Пред очите ми заиграха милиони светулки, а аз вече знаех къде се намирам.

Намирах се между живота и смъртта!