Разкази

Зимното слънце едва се провираше между пелената от облаци, правеше неистови усилия да се освободи от тях; искаше още поне час-два да погрее, преди да се потопи в залеза. В очакване на Рождество Христово цялата природа бе смълчана, очакваща с трепет чудото. Само белите снежинки-кралици прехвръкваха все така забързани в танца си, за да скрият грозотата на калната земя.

Някога, много отдавна, когато бях млада, наивна девойка, когато всяка сутрин сякаш виждах слънцето за пръв път, а всяка вечер звездите ми се усмихваха, вярвах и в чистата митологична фигура на Темида, Свещената богиня на правосъдието. Представях си я загадъчна и силна, в достолепната класическа тога и с оная превръзка на очите, която трябваше да осигури нейната безпристрастност. После пораснах...

Има една тъмна, непозната страна. Нейните жители са винаги млади, защото не остаряват за да навършат тридесет години. Над тях като мрачна сянка витае смъртта. Те си мислят, че земята им е изтъкана от блаженство, от паяжина на нежни фантазии, от лунни лъчи, мистерии и сънища...

В тъмното машините върху претрупаната му палуба приличат на трупове от праисторически чудовища, обгърнати от някаква подозрителна тайнственост. Утре те няма да бъдат такива страшни. А хората на брега, които бързат да отидат на работа, ще прочетат може би пътьом едно с още неизсъхнало мастило съобщение в някой ъгъл на вестника...