Често си спомням за това глупаво коте Самсон... Не коте, а котарак – юноша, който с предните две лапи вече излизаше от пубертета. Живееше си той волно преволно с другите хлапаци от старата махала. Отдавна зарязани от своите родители, кварталните котараци възмъжаваха бързо, калени в школата на едно несигурно съществуване, в което напълно липсваха изнежваща домашна хигиена и редовна храна...
От забулената в червеникав прах кола слезе възрастен човек. Мазолестите му ръце изглеждаха големи и за набитото му тяло. Над обветреното лице се вееше рядка, сивкава коса. Затръшна вратата и прекоси пътя. Заслонил очи, впери поглед към легналото в дефилето селце. Наблюдаваше продължително, напрегнато. Беше неспокоен.
Подлудяла е гората в тази слънчева утрин. Дърветата сякаш политат в урвите, надига се земята от буйните води, пътеката чезне по синьото небе. Едно момиче върви покрай яза с върбово клонче в ръка и вика на стария воденичар...
В една дъждовна нощ, след като беше вървял дълго, Апостолът се приближи до село Царацово. Спря до малка къщурка и похлопа. Излезе жена на средна възраст и като го видя, тревожно изхлипа.
– Иван е на смъртно легло... Умира, няма връщане вече...
Гледах бялото ти като стената лице и от устата ми се изливаше поток празни думи. Със самия си звук трябваше да отпъждат ужаса, който виждах да напира в очите ти. А аз натисках моя ужас дълбоко навътре в себе си. Не можех да те гледам такъв – внезапно превърнал се във вцепенено дете, с очи, молещи пощада неизвестно от кого...
Широката черна пола на Лена, описала кръг при завъртането, отново послушно поляга в меки вълни. “Новите” неотстъпно я следят с очи, нагаждат движенията си според нейните, хвърлят поглед и към огледалата. Лена, естествено, не ги оставя без надзор – от време на време поправя нечия вдървена стойка, омекотява някоя силно опъната ръка.
Искра сяда до нея на перваза на прозореца. Не е интересно да се гледа през този прозорец – вижда се само потъмнялата мазилка на “вътрешния двор”. То дори не е двор, а дълбок кладенец, породен от кръговия строеж на сградата, мрачен и в хубаво време. Птиче свърталище, подслон на десетки кресливи поколения гълъби. Никому и през ум не минава да ги гони оттук. Подхвърчат насам-натам, разхождат се по корнизите, за разнообразие надничат с по едно око в аудиториите –дано клъвнат някоя трошица знание.
Сядам пред белия лист с ясното убеждение, че когато тялото ти е тук, а мислите някъде другаде, значи не си на мястото си. Сърцето ти тупти неистово всеки път, когато чуеш или видиш нещо българско и в този едничък момент ти се иска повече от всякога да хукнеш по обратния път назад – не защото всяко тръгване е едно завръщане, а защото във вените ти тече българска кръв. България е твоята и моя родина.
Горещината ги съсипваше. И без тракащото като полудяло тенекиено петле на покрива на къщата на хазяите беше душно и тежко. Морето не изпращаше прохлада като друг път, а може би се бе поуморило от суета, голота и сезонни субкултури. Този ден температурата беше 42 градуса, а деня едва започваше.
Топъл, галещ майски ден. От мансардния балкон ни пленява пейзажа на залива. Пием кафето си и се освежаваме със задушевна другарска, човешка взаимност. Двама сме. Третият обеща, но не дойде. Пропусна...
