Ретро случай, в средата на шейсетте години на двайсети век. Животът горе-долу го биваше. Бях между двайсет и трийсет. Ставах за пред хората. Баща ми внесе капаро 1500 лв. и чакахме да си купим лека кола “Москвич”. Редът ни дойде... Аз сложих пачките за доплащане в студентската чанта и с голям мерак тръгнах да получа колата...
През шейсетте години на миналия век в апартамента на родителите ми, намиращ се в блок в центъра на Бургас до Сиропиталището, на петия етаж се настани на квартира за две години френско семейство. Състоеше се от мъж – мосю Сансеверино от Гренобъл, жена му Жанет (на български Иванка) от Париж и син на осем години Стефан (гръцко име, което означава Венец или Венценосец)...
Работим на Слънчев бряг. Задачата е спусната от колегите от ГДР. Западногермански гражданин на 55 години трябваше да изведе мъж и жена на по около 35 години, граждани на ГДР. Уговорката е била предварителна и имаха среща на Слънчев бряг...
Често си спомням за това глупаво коте Самсон... Не коте, а котарак – юноша, който с предните две лапи вече излизаше от пубертета. Живееше си той волно преволно с другите хлапаци от старата махала. Отдавна зарязани от своите родители, кварталните котараци възмъжаваха бързо, калени в школата на едно несигурно съществуване, в което напълно липсваха изнежваща домашна хигиена и редовна храна...
От забулената в червеникав прах кола слезе възрастен човек. Мазолестите му ръце изглеждаха големи и за набитото му тяло. Над обветреното лице се вееше рядка, сивкава коса. Затръшна вратата и прекоси пътя. Заслонил очи, впери поглед към легналото в дефилето селце. Наблюдаваше продължително, напрегнато. Беше неспокоен.
Подлудяла е гората в тази слънчева утрин. Дърветата сякаш политат в урвите, надига се земята от буйните води, пътеката чезне по синьото небе. Едно момиче върви покрай яза с върбово клонче в ръка и вика на стария воденичар...
В една дъждовна нощ, след като беше вървял дълго, Апостолът се приближи до село Царацово. Спря до малка къщурка и похлопа. Излезе жена на средна възраст и като го видя, тревожно изхлипа.
– Иван е на смъртно легло... Умира, няма връщане вече...
Гледах бялото ти като стената лице и от устата ми се изливаше поток празни думи. Със самия си звук трябваше да отпъждат ужаса, който виждах да напира в очите ти. А аз натисках моя ужас дълбоко навътре в себе си. Не можех да те гледам такъв – внезапно превърнал се във вцепенено дете, с очи, молещи пощада неизвестно от кого...
Широката черна пола на Лена, описала кръг при завъртането, отново послушно поляга в меки вълни. “Новите” неотстъпно я следят с очи, нагаждат движенията си според нейните, хвърлят поглед и към огледалата. Лена, естествено, не ги оставя без надзор – от време на време поправя нечия вдървена стойка, омекотява някоя силно опъната ръка.
Искра сяда до нея на перваза на прозореца. Не е интересно да се гледа през този прозорец – вижда се само потъмнялата мазилка на “вътрешния двор”. То дори не е двор, а дълбок кладенец, породен от кръговия строеж на сградата, мрачен и в хубаво време. Птиче свърталище, подслон на десетки кресливи поколения гълъби. Никому и през ум не минава да ги гони оттук. Подхвърчат насам-натам, разхождат се по корнизите, за разнообразие надничат с по едно око в аудиториите –дано клъвнат някоя трошица знание.
