При учителката

Дата: 
петък, 24 June, 2016
Категория: 

При учителката

Разпитът вървеше трудно. Момчето не намираше сили да признае всички извършени престъпления. Помагах му да разбере, че за отделните деяния ще получи отделни присъди, но има и кумулация, ще лежи най-тежката, по-добре е да не укрива нищо, за да няма след време и друго дело. Тогава вече ще има една присъда…

Разбрах, че се страхува от един свой съучастник, много по-възрастен и с криминално минало. Познавах го лично и знаех жестокият му характер. Очевидно беше успял да въвлече това момче в своя кръг и чрез заплахи го принуждаваше да го слуша и да му се подчинява. Въпреки, че и той е задържан в ареста, момчето беше решило да не говори за него. А приемаше и негова вина върху себе си!

В никакъв случай не исках това да остане така. Имах достатъчно данни да се съмнявам в заявеното от него и му го казвах направо. Почувствах, че го заболява от многото изречени от мен истини, но по този начин исках да му помогна. Умишлено отклоних темата на разговора. От една страна да науча повече подробности от живота му, а от друга да го подтикна към повече смелост и искреност.

Започнах както обикновено с детството, семейната среда, приятелите. А когато разбрах, че в прогимназията, която преждевременно беше напуснал, класна ръководителка му е била Антоанета Велева, в главата ми се породи интересна идея. Реших да я осъществя. Надявах се да активизирам диалога.

Запитах го дали знае за спасеното от Велева дете през миналото лято. Отговори ми утвърдително – всички знаят за този случай. На пионерски лагер детето се затичало след топка, без да осъзнава, че отива към пропаст. Велева била наблизо и като видяла какво ще стане, успяла в последния момент да пресече пътя на детето. С риск за собствения си живот!

Качихме се в колата и от близкия павилион купих букетче карамфили. Потеглихме за близкото градче, от “Просветата” ми казаха, че Велева е омъжена там и живее в собствен дом. Момчето не знаеше къде го водя и някак наслуки ме попита дали лично познавам бившата му класна ръководителка. Казах му, че съм я виждал само на спортни състезания и това беше самата истина. До неотдавна Антоанета беше активна спортистка.

– Жалко – каза ми той, – заслужава си да я видите и да я опознаете – тя е прекрасен човек. Просто ме е срам да я гледам, толкова ме обичаше, докато учех, играех хандбал…

Открихме адреса бързо. Позвъних. Вратата отвори малко момиченце със сини очички. Веднага се върна обратно и извика:

– Майко, гости идват, излизай бързо!

Погледнах към момчето. То беше разбрало, че идваме у Велева, момиченцето много й приличаше. Стори ми се, че иска да побегне. Не го направи, нямаше време, гласът на Велева сякаш го прикова на място:

– Кириле, здравей, заповядай! Влезте и Вие, сигурно сте заедно!

Благодарих за поканата. Въведе ни в спретнато подреден хол, без всякакви излишни неща.

– Какво Ви води насам? Вие роднина на Кирил ли сте?

Велева беше изненадана и бързаше да научи целта на посещението ни. Веднага й помогнах.

– Госпожо Велева, аз съм следовател, в момента водя едно дело, в което разпитвам и Кирил. Може да Ви се стори странно, но имам нужда от Вашата помощ. Впрочем, цветята са за Вас… От Кирил…

– Благодаря! Но каква помощ бих могла да Ви дам аз, дори не подозирам за какво става дума – стеснително заяви Велева, поемайки цветята.

– Не се притеснявайте, моля Ви, аз ще се опитам да Ви помогна да разберете смисъла на Вашата помощ. Но искам предварително да Ви запитам за Вашето мнение по един такъв въпрос: способен ли е Кирил да повтори Вашата намеса при една реална опасност за живота на някого?

– Имате предвид спасеното дете?

– Точно така.

– Бих искала веднага да Ви кажа, че винаги съм вярвала и вярвам в способността на хората да се саможертват за другите. Това за мен е просто една от много добродетели на човека. Струва ми се, че мнозина биха постъпили като мен.

– А Кирил?

– Разбира се, той е много смел и решителен. Беше в класа ми три години, познавам го добре. И сигурно щеше да завърши успешно, ако родителите му не се бяха разделили. Вече три години не съм го виждала, не зная дали е продължил да учи…

Кирил беше навел глава и не повдигаше поглед от земята.

– Не, не е учил много, задочно е взел осми клас. Работил е тук-таме, но от няколко месеца си е дал почивка…

– Възмъжал е, сигурно скоро и войник ще ходи?

– Да, разбира се.

– Знаете ли, искам да Ви кажа още нещо. Според мен Кирил не би помогнал само на човек, извършил подлост, престъпление или предателство. Спомням си как веднъж един ученик от техния клас остана вечерта без обувки, просто бяха ги разменили с друго дете след часа по физическо. Докато се суетяхме в залата, върна се Кирил, целият пламнал като божур. Свали обувките от краката си и прегърна своя съученик: “Извинявай, Боре, несъзнателно съм обул твоите обувки, насред пътя разбрах това. Нали знаеш, разсеян съм малко”. Трогна ме тогава тази сцена, аз месеци след това се преместих в това градче, но още се гордея с неговата честност!

Погледнах към Кирил, справих се с часовника и казах:

– Благодаря ви, госпожо Велева, и моля да ни извините!

– Но аз не разбрах всъщност с какво ВИ помогнах, нито пък за какво разпитвате Кирил?

– Нищо, не е толкава страшно, ще се оправи, а сега довиждане.

– Ама чакайте, защо не си взехте от бонбоните, нашите са най-сладките! – изчурулика момиченцето.

Взехме си и го пощипнах по бузката, за здраве.

Прибрахме се в кабинета. Беше се здрачило. Предпочетох да не паля лампата.

– Е, Кириле, достатъчно помълча, време е да кажеш нещо. Откровено си признавам, беше ми създал впечатление на страхливец. А госпожа Велева ми помогна да си променя мнението. Аз й вярвам!

За първи път от сутринта момчето ме погледна открито.

– Благодаря Ви много за тази среща, тя ми вдъхна много сили и нова вяра. Аз вярвам отново в себе си и в госпожа Велева. Вярвам и на Вас.

– Добре, Кириле, сега те освобождавам. Утре ще запишем истинските показания.

Кирил стана, но не искаше да напуска бързо кабинета.

– Господин следовател, защо не казахте на госпожа Велева за какво ме разпитвате?

– Защо ли? Ами, просто ей така, нарочно. Защото знам, че един ден сам ще й разкажеш всичко. Ти имаш смелост за това. Но не забравяй да й купиш цвета, непременно карамфили. Това ще я зарадва. Ще си поиграеш и с малкото момиченце, то е толкова симпатично…

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите