Залезът

Залезът

Седна срещу мен на стола, след като се убеди, че правилно е разбрал поканата. Изчака да освободя дежурния по арест и помоли за цигара. Винаги постъпва така. Прибира между пожълтелите си пръсти белия къс и внимателно го овалва от край до край! Огън не му предлагам. Знам, че желае сам да запали клечката кибрит и след като я поднесе до цигарата, да я държи до пълно изгаряне в ръка. Или, както сам казва, процесът “горене” да остане в неговите ръце.

Това са няколко минути на мълчание и психологическа подготовка за предстоящия разпит. Аз прелиствам страници от делото и го гледам от време на време. Вече месец наблюдавам външния му вид и не откривам нещо по-различно от вида на хората на неговата възраст. Има нещо особено в очите, те са малки, почти притиснати от веждите и със синкави торбички под тях. Неспирно играят и опипват обстановката. Имам чувството, че без особени усилия възприема света, който го заобикаля, в най-малки подробности.

Движенията му са енергични, но меки, туширани. Една цигара да загаси в пепелника и го прави като жонгльор, който успешно е привършил поредния си номер. Известен е с псевдонима “Тежкият”. Не подхожда много на физиката, но изглежда с удоволствие приема да го наричат така. Арестантските дрехи са точно по ръста му. Не вярвам да са ушити точно за него, но в тях има спретнат вид.

Насроченият час минава и питам на пропуска дали е дошъл адвокатът. Отговарят ми, че вече е в чакалнята и нареждам да го доведат. Предявяването на обвинението трае два часа. Други доказателства засега няма да се представят, подписваме протоколите. Защитникът излиза, като се покланя до вратата и моли за извинение, ако има нещо. Не виждам да има “нещо”, освен това, че “Тежкият” веднага устремява поглед в кутията с цигари на бюрото ми, и аз разбирам, че ограниченията са премахнати – адвокатът още с влизането си в кабинета забеляза, че е много задимено, а имал смущения в дихателната система. Ако може, да не пушим пред него. Не е лесно, но се съобразяваме.

Подавам кутията към “Тежкият”.

– И днес ще Ви моля да ме извините, но какво да се прави, годинките вече са много…

Знам, че нарочно е оставил собствените си цигари в килията, не му е за първи път. Придавам си вид, че го разбирам и той пак има възможност да повтори ритуала по запалването.

– Вече се разделяме – казвам. – Утре сутринта ще Ви заведа в затвора!

– И там ще чакам обвинителния акт, а после съдебното заседание, присъдата и затвора…

Не допълвам нищо. Известно ми е откъде знае процесуалния ред. Съдебното му минало показва предишни седем присъди и над двадесет години, прекарани зад решетките.

– Дано да е по-малка новата присъда, остарявам вече, това трябва да вземат предвид…

– Не само с възрастта трябва да се съобразява съдът, без надзор ще останат къщата, кравите, овцете в село!...

Реших да се пошегувам, но явно го засегнах. Пролича от погледа му. Не харесва да го вземат на подбив. Нямам такова намерение и бързам да го успокоя. Но пак малко по мой си начин, защото той заслужава яко да бъде ужилван. Казвам, че няма нищо страшно, все някоя добра и самотна жена ще ги гледа, добри хора има много по света…

Знае за какво намеквам. Последните измами извърши сред суетните вдовици в града. Тях уплете в безконечни увещания, че е от село и има голяма къща, голям двор, пълен с животни. А е самотен вдовец, няма деца, на кого хаир просто да направи… Търси да закупи къща или апартамент в града, с парно отопление и телефон, но не знае как да го направи, пък и жителство няма. Язък за парите и имота един ден…

И тръгва “Тежкият” с някоя кандидатка под ръка, записва обявите за продажба на апартаменти и пазарлък прави. На следващия дан капаро дава. Но за дребна сума да си ходи до село, не си заслужава. Я по-добре кандидатката да даде от своя влог, а после всичко ще се оправи. Така де, нали по-големи работи мислят да правят. Взема “Тежкият” парите за капаро и сам отива да ги носи, на мъжете по им приляга тази работа. Тръгва и не се връща, отива при друга кандидатка. На нея показва скритом от вътрешния си джоб пачката с новичките банкноти и дяволито се усмихва: още малко и колата за дъщерята и зетя на кандидатката е готова. А той има желание да я осинови, на нея да остане къщата в двора в село…

– Знам и всичко разбирам, но сега повече от друг път съжалявам. Време беше да престана с измамите. Последният път като излязох от затвора си намерих хубава работа, добра заплата и общежитие имаше, на стол топла храна се хранех. Ама тежко ми е наследството, господин следовател, от млади години още. За парче хляб съм просил и лъгал, ама от тия дето имаха вземах. На босия цървулите не се вземат. Право Ви казвам, хареса ми лесния начин на живот и я ударих през просото…

– Хайде, хайде, не се прави на наивен! Знам, че и в политиката си се забъркал!

– Вярно е, член съм на една партия, името й забравих. Ама освен мене и двама-трима приятели на лидера й, другите сме само докато ни дават по някой лев. Откъде ги вземат – не знам, ама доста имат, особено преди избори доста са щедри.

– А ти къща в село действително имаш, старите са умрели, защо не се върна и да поработиш?

– Ами като има такива да дават пари без работа, защо да се блъскам? Пък и нещо все ме човърка отвътре, то си е една болест. Ама вече остарявам и трябваше да спра!

Преставам да го слушам. И на другите колеги ги е разправял тези приказки. Трудно му било да работи! А на мене и на другите да не ни е лесно?! Тръгнеш си вечер за вкъщи, а се намираш на другия край на града. Продължаваш да разнищваш поредното дело и не се усещаш, че несъзнателно си сбъркал посоката. Ами чичко ми в село, дето е свинар на кооперацията? Цял месец без почивен ден и за какво – за едното нищо. Цените падат, фуражите поскъпват, селякът загива… Ама не се отказва, не тръгва да краде, все вярва в управията, която рано или късно ще дойде.

– Съзнанието ти е объркано на тебе, господин “Тежки”, и затова пак ще полежиш на топло!

– Ама може и там да пукна!

– Е, това е вече божа работа…

-------------------

Из “Редове от бележника на следователя”, Бургас, 2010 г.

-------------------