Меките бели снежинки падаха бавно от небето и се трупаха на големи преспи. Цялата улица пред къщата блещукаше в прекрасни цветове. – Елхата е готова! – извика един млад мъж от хола. – Аз сложи, аз сложи – извика откъм кухнята малко три-четири годишно момиченце и изтича при баща си...
Снежинките бавно летяха към земята. Силният вятър ги носеше из въздуха безметежно. Беше средата на декември, снегът продължаваше да трупа големи преспи по улиците, а температурата се понижаваше. Две малки сестри стояха една до друга сгушени навън, за да се топлят в тази студена вечер...
От известно време паркът се чувстваше подтиснат и нещастен. Всъщност беше малко самотен. Нямаше с кого да си поговори и светът около него му се струваше скучен и безинтересен. Вярно е, че идваха хора, които вървяха безцелно по алеите или разхождаха кучетата си, ..., влюбени, които се целуваха между дърветата, и много деца, които понякога даже го дразнеха с виковете си...
Всеки следобед мъжът минаваше бавно по алеята и стигаше до едно и също място. Там дърветата свършваха и започваше морето. Навремето хората бяха натрупали камъни, които да спират вълните и с годините се оформи една своеобразна пътека. Постепенно започнаха да я наричат “Пътеката на съдбата”...
Морето лениво се протегна, леко докосвайки брега. Тази сутрин беше облякло светлосиния си костюм и внимаваше да не го измачка. Слънцето нежно го галеше с утринните си лъчи, вплитайки във вълните му нишки от ламе. Те проблясваха примамливо и привличаха любопитните погледи на птиците. Денят започваше спокойно и безгрижно...
Морският пясък се усмихна. Босите крачета го гъделичкаха и той не можеше да остане сериозен, колкото и да се опитваше. Двете момиченца рисуваха по него, като го галеха с малките си пръстчета. Те така се бяха унесли, прехвърляйки се от рисунка на рисунка, че не усетиха кога последните слънчеви лъчи ги докоснаха за довиждане, скривайки се зад хоризонта...
Тази сутрин слънцето се събуди в страхотно настроение. Още щом отвори очи, сякаш знаеше, че ще се случи нещо необикновено. Докато се протягаше, огледа града, провирайки лъчи дори и през най-тесните улички и мазета. Някои хора го бяха изпреварили и вече бързаха за работа, други току-що се бяха прибрали и заспиваха зад спуснатите завеси, а трети сънливо тътреха крака из кухните, правейки кафе.
Има изглежда някаква стохастическа зависимост между честотата и внезапността на валежите и развитието на любовните драми сред себеподобните ми. Дори сега, вървейки по улицата, виждам навсякъде същества, в погледа на които се чете изумление, а косите им като моите стърчат от атмосферното електричество...
Тези нощи бяха най-дългите. Грозната Мери лежеше на дивана в хола от толкова време, че дори не знаеше минала ли е Коледа или не. Никакви признаци не подсказваха, че денят навън е почнал бавно да расте, вместо да продължи, да се смалява, докато изчезне съвсем. Беше омаломощена от треската и от разни вещества...
Виждаш на скенера парчето олово в рамото си. Виждаш и върха на пинсетата как го заобикаля и рови навсякъде, само не и там, където трябва. Не те боли. Не знаеш дали и тоя педал в бялата престилка го знае. Забива още по-надълбоко пинцетата в рамото ти и с професионален тон додава: “Да не мислиш, че съм тук, за да те лекувам, наркоманче посрано!”...
