Слънцето и трите луни на тази далечна планета, наричана най-често Планетата на сътворениет, а също и Алфа, отново се бяха подредили по дългоочаквания от всички в галактиката начин. Този, който позволяваше истинско Сътворение в безкрайни мащаби. Това се случваше много рядко – на около хиляда светлинни години веднъж – да има такава подредба на луните и тамошното Слънце, която да е благословена от Създателя на Всичко – Всетворецът.
Седи до витрината и се взира в рехавите сутрешни опашки край касите. Още преди да приключиш, тя вече стои до рамото ти. – Дайте, аз ще занеса кошничката. С мека, но сигурна хватка ти отнема кошницата и я понася към скаричката. Пътьом подбира и някоя количка, зарязана от поредния мърляч...
Сред красивата Тракийска долина имаше едно малко селце. В последната къща живееха две сестри. Голямата се казваше Ралица, а по-малката носеше името Елена. Двете се славиха като най-красивите момичета в селото. Майка им беше починала, когато бяха деца, баща си бяха изгубили съвсем наскоро. Сега двете живееха сами в бащината си къща...
Меките бели снежинки падаха бавно от небето и се трупаха на големи преспи. Цялата улица пред къщата блещукаше в прекрасни цветове. – Елхата е готова! – извика един млад мъж от хола. – Аз сложи, аз сложи – извика откъм кухнята малко три-четири годишно момиченце и изтича при баща си...
Снежинките бавно летяха към земята. Силният вятър ги носеше из въздуха безметежно. Беше средата на декември, снегът продължаваше да трупа големи преспи по улиците, а температурата се понижаваше. Две малки сестри стояха една до друга сгушени навън, за да се топлят в тази студена вечер...
От известно време паркът се чувстваше подтиснат и нещастен. Всъщност беше малко самотен. Нямаше с кого да си поговори и светът около него му се струваше скучен и безинтересен. Вярно е, че идваха хора, които вървяха безцелно по алеите или разхождаха кучетата си, ..., влюбени, които се целуваха между дърветата, и много деца, които понякога даже го дразнеха с виковете си...
Всеки следобед мъжът минаваше бавно по алеята и стигаше до едно и също място. Там дърветата свършваха и започваше морето. Навремето хората бяха натрупали камъни, които да спират вълните и с годините се оформи една своеобразна пътека. Постепенно започнаха да я наричат “Пътеката на съдбата”...
Морето лениво се протегна, леко докосвайки брега. Тази сутрин беше облякло светлосиния си костюм и внимаваше да не го измачка. Слънцето нежно го галеше с утринните си лъчи, вплитайки във вълните му нишки от ламе. Те проблясваха примамливо и привличаха любопитните погледи на птиците. Денят започваше спокойно и безгрижно...
Морският пясък се усмихна. Босите крачета го гъделичкаха и той не можеше да остане сериозен, колкото и да се опитваше. Двете момиченца рисуваха по него, като го галеха с малките си пръстчета. Те така се бяха унесли, прехвърляйки се от рисунка на рисунка, че не усетиха кога последните слънчеви лъчи ги докоснаха за довиждане, скривайки се зад хоризонта...
Тази сутрин слънцето се събуди в страхотно настроение. Още щом отвори очи, сякаш знаеше, че ще се случи нещо необикновено. Докато се протягаше, огледа града, провирайки лъчи дори и през най-тесните улички и мазета. Някои хора го бяха изпреварили и вече бързаха за работа, други току-що се бяха прибрали и заспиваха зад спуснатите завеси, а трети сънливо тътреха крака из кухните, правейки кафе.
