Обичам зимата – суровата, здравата и снежната зима. Каква неизразима прелест е, когато безшумно леки и бели пеперуди замрежат простора, танцуват, сипят се, затрупват пътища и къщи, поля и хълмове! Как сладко се мечтае край огнището, когато вън вятърът скимти, тананика, свири, върти се и сее снежен прах.
Параходът е на открито море. Горе на моста стои младият офицер Игликов. Той извръща глава назад. Брегът е останал в далечината, като една тъмно-виолетова ивица, дето трептят жълти светлинки. Но Игликов не спира очи върху тях...
Да... да... щастието идва и си отива съвсем неочаквано. А когато е при нас, не трябва да се смеем и да говорим високо, защото то прилича на малка боязлива птичка, която чурулика на перваза на прозореца и от всеки по-рязък шум трепва, готова да отлитне с пурпурно-обагрените си крила. Подобно на ярка блуждаеща звезда, то пресича нашия небосклон, за да изчезне в безкрайността, отдето е дошло...
Тихото, скрито в планината Оборище гръмна от човешки викове. Далече в гънките на Стара планина отекнаха гласовете на народните пратеници. Скараха се те; разделиха се на два лагера, готови да се нахвърлят един върху други...
Дни наред д-р Тошев се прибираше вкъщи с лошо и подтиснато настроение. Съпругата му Мила бе започнала да се притеснява от рязката му промяна. Не знаеше на какво се дължи това, но предполагаше, че е свързано с работата му в болницата. Не искаше да го притиска и търпеливо чакаше да й сподели проблема...
А. трябваше да замине незабавно. Сутринта й се обадили, но това научих чак следобед, когато А. ми звънна по телефона в редакцията, за да ме предупреди. След половин час А. пристигна при мен. Носеше една голяма и една малка чанта, които още с влизнето си изсипа отсреща на креслото. Неизбежно било, трябвало да замине, не ставало иначе и ако тя не отидела, кой друг щял да отиде, понеже другите (А. визираше роднините си) били заети и не можели да отидат, колкото и да искали да го направят.
Първата болка я прониза рано привечер. Поблагодари на съдбата, макар че не заслужаваше благодарност мръсната кучка, щото й натресе това – за Бога не смееше да мисли, не и преди онова, което й предстоеше да извърши – поблагодари на съдбата за единствената милост, дето тая скръндза й бе отпуснала: че раждането се случи през зимата...
Марта запали колата и пое към хижата на езерото. Беше се обадила предварително, за да почистят снега и запалят камината. И тази година щеше да посрещне празниците си сама, но този път предпочете да е на хижата, където посрещаха Новата година със съпруга си, преди да почине...
Ето ме, в тихата вечер, пред необятната морска шир. Отново тук, след толкова време на същия бряг... Хладният морски бриз край лицето ми, шумът на вълните, нежната морска пяна под краката ми...
Било е по турско време. Пра-пра-прадядо ни Никола, роден 1805 година, баща на пра-прадядо ни Атанас, роден 1831 г., имал кръчма в едно странджанско село. В този вилает се е подвизавал българинът Индже.
Та този пра-пра-прадядо Никола въртял кръчма в турско време с хубавата си жена Тодора. В същото село се подвизавал и един хайдутин. Богдан му било името. Доколко е бил хайдутин, или хайдук говори фактът, че постоянно се хвалил със придобитите от хайдутлука си алтъни.
