Катерчето е полегнало безпомощно върху няколко букови трупи, подпряно е отстрани като с патерици. Наоколо се простира каменна настилка, зеленее трева, цъфтят храсти, нощем светят флуоресцентни лампи. През деня по катерчето се гонят дечурлига, тежат му снегове, мокрят го дъждове, пече го слънце, корабчето лежи на сушата, сляпо, затворено...
Двама млади се целуват в сенките на тъмните нощни сгради. Той и Тя с нощта и многото Луни. Бездомно куче вие на смърт, а на третия етаж в отсрещната кооперация лежи покойника – полковник от запаса. Вдовицата е в черна рокля, която много я вталява...
Познавах един потомък на емигрирали руснаци от Съветска Русия – Владимир Фиалковски от Бургас. Бил е учител по физкултура в строителния техникум и се е занимавал със спасителното дело по бургаския плаж. Израснал в непосредствена близост до бургаското пристанище, в блокчето до хотел-ресторант “Приморец”...
После ти разправят Евангелия (блага вест)... ама в крайна сметка се оказа не чак толкова блага тази вест... Знам си аз, че откакто тази влезе в дома ни, аз го изгубих. Непрекъснато и постоянно с нея се занимава. Докато беше с майка си, бяхме спокойни, но, виждаш ли, не може всичко да се планира в този живот...
Кафеникавото кученце веднага щом усети, че иде реч за него, ококори очички, издаде челюст напред, погледна враждебно легена, наведе се, помириса и разтърси глава с някакво кисело изражение. Магда търкаше с пемзата напуканите пети на клиентката си и поглеждаше накриво ту дебелите й като връв вени на прасците, ту косматия пумпал, който издишаше като духало...
Телефонът звънеше настоятелно посред нощ. Беше три сутринта. Измаил седеше, подпрял лице с двете си длани и тъжно гледаше номера на повиквателя. Ирина винаги си е била упорита и настоятелна. Още от първата година във факултета тя се отличаваше от останалите...
Пътувах с автобус към Балкана. Бях по служба до столицата. Връщах се късно и нямах връзка за село. Имаше около осем километра път, но от тук не предлагаха превоз. Уговорих се със съпруга ми да ме чака с колата. Когато слязох от автобуса беше след десет часа вечерта. Наоколо беше тъмно...
Сама съм. В стаята звучи музика – нежна, релаксираща. Пламъчето на свещта не помръдва. Зениците ми неподвижно са вперени в оранжево-червената огнена енергия. Ромоли поточе... Изхвърлям всички мисли от съзнанието си. Бавно затварям очи и се унасям...
Е, браво на мен! Загубих се в гората – опитна планинарка като мен да се загуби, смях в цялата зала. Браво за трети път. Веднъж в австрийските Алпи, веднъж в Странджата и сега в Родопите. Какво означава изгубила съм се? Няма ме пред погледите на другите от групата, но намирам неща, някого, в краен случай – себе си...
Цвета, дъщерята на баба Злата, беше най-личната мома. С черните си очи и веселия си нрав, беше подлудила момците, ревнуваха се за нея, но и тя беше хитра – не откриваше никому сърцето си. Ала откак ходи на сбора в Искрово, тя се промени – очите й угаснаха и хлътнаха, бузите й побледняха, снагата й изтъня, стана затворена, мълчалива и скръбна.
