Роза Димитрова бе пенсионерка отдавна, толкова дълго, че вече не броеше годините. Обяви това за безсмислено, когато отпразнува четвърт век от пенсионирането си по болест. Първоначалното отчаяние и страхът от кризите, които бе получавала, бяха отшумели. Роза разбра, че когато човек се грижи добре за себе си и обръща достатъчно внимание на здравето си, то неминуемо му се отплаща...
– И коя е тази история, която не съм чувал отново? – Тя е много стара история. Говори за вярващите по пътя на морето. Те всички бяха младежи и търсеха пътя към щастието, в което вярваха. – Кои бяха те? – Маргарет, Елисавет и Христина...
Кошмар или просветление? Апокалипсис или доста закъсняло възмездие? Унищожение или своеобразно възраждане? Или просто трябва да го наречем възнаграждение за греха? ...
Лавината, тежкия преход, планината с ледената си красота, обилния сняг, кантона, разплаканите лица на момичетата – всичко остана някъде назад след като и последния от тях – Румен затръшна вратата на хижата. Отсам нея беше тихо, светло и спокойно. Всички го усетиха и усмивките на момичетата бавно се завърнаха. Внезапно падна зимната нощ – тежка, брутална, истински ледена.
Всичко започна на 13-ти ноември, петък. Валеше дъжд. Скучаех в гарсониерата си в блок деветдесет и шести в комплекс “Меден рудник”, когато на вратата се позвъни. Отворих и се озовах лице в лице с лудия съсед от етажа. От време на време му услужвах с дребни суми, за да преживява. Този път той ме изненада, не поиска нищо, а ме покани в дома си на чаша кафе...
Днес ще ви разкажа за себе си. Аз съм Пазителят на Портата към Отвъдното. Като такъв си спомням учудващо малко неща. Помня братята и сестрите си и мама, с които преживяхме много радостни мигове. Но не всеки от моята раса е Пазител. Това не е титла и не се предава по наследство. Такъв се раждаш и това е...
Моторът изхърка за последно и изгасна. Всички опити да съживи старата барака “Шкода 100 S” бяха обречени на неуспех. Методи Андреев ядно ритна ръждясалия калник. Трижди прокле немотията и любопитството си, което не му бе донесло нищо хубаво в този живот. Прочутата му “маркототевщина” пък бе достойна за многотомно издание...
Било едно прекрасно утро, когато те се появили на бял свят – една пеперуда и едно водно конче, които щели да имат твърде странна съдба. Една река ги деляла. Те били родени на нейните два бряга. И двете насекоми не били обикновени. Били някак по-различни и го усещали още от малки...
Минали бяха може би дни оттогава. Била изтекла много вода... В една река... Все надолу и напред. Никой не знае колко вода бе изтекла оттогава до момента, за който ще ви разкажа сега.
Това се случи надолу по реката. Случи се някакво чудо. Каквито рядко се случват в природата. А може би никога...
В един момент птицата усети, че вече е натрупала достатъчно тъга и мъдрост. Бе раздала достатъчно любов и нежност, а и по-добро настроение, на хората. Беше научила най-важните уроци на света. Най-важните правила. Бе видяла много хора да умират и други да се раждат по света в едно и също време... Бе усетила чудото на живота...
