Прилики между мухите

Да те нападнат мухи посред бял ден в България – на село или в голям град е нещо съвсем обикновено. Случвало ми се е неведнъж. По принцип мухите са нахални птици – бръмчат и винаги искат нещо. Ако човекът около тях е много мъдър, може би черпят от мъдростта му, ако е много глупав – също крадат частица глупавина. Ако се приеме, че човекът е повече глупав отколкото мъдър или обратното, можем да обясним неорентираната палавост на тези малки, мъхести и чернички крилати същества.

Мухите не избират мястото на своята поява, човекът го избира. Ако е полегнал в зелени поляни, мухите ще долетят да подишат свежите цветя около него. Ако е седнал на пейка в парка – мухите са най-гостолюбивият събеседник. Ако е пред богата трапеза, мухите спират да философстват и може да се каже, че са в разгара на своите първични страсти. Te се чувстват в пълното си право да дегустират с мустаците си всичко, върху което могат да стъпят тънките им космати краченца. Лично за мен това е съвсем естествено – като пролетния листопад по време на лято.

Понякога родните ни мухи отнасят плесник, биват мачкани, или размазвани, умират и се раждат отново, но продължават. От космическа гледна точка, тази съдбовност на любопитните пернати се обяснявала с неизмеримостта на звездните пространства, нещо, открито още в древните апокрифи на първите мухояди.

Българските мухи са предани обитатели на своята татковина и не биха я заменили нито с околосветско пътуване, нито с персийско килимче. Затова и още не са прихванали прийомите на своите родственици отвъд Атлантика – бразилските хвърковати торпеда. Да те нападнат бразилски мухи посред бял ден – това е истинско приключение. Те не питат кой си, защо си и откъде си. Идват при теб безотказно, за тях си непоканен гостенин. Бразилските мухи не се страхуват от наказание, по принцип те наказват. Най-доброто, което могат да направят, е да харесат косата ти и да я понакъдрят. След подобна козметика не боляло, казват, просто трябвало да си смениш главата. Ако има трапеза около тях – отнасят трапезата, ако няма такава – човекът става трапеза. Бразилските мухи са повече мъхести, повече цветни и с повече зъркели. Това им помагало да се ориентират във всякакъв вид ситуации. Индианците са измислили някакъв начин да прогонват тези властелини на природата. Слагали на различни места около шатрите бели стъкълца с вода. Това, според местните, създавало някакво разногласие между тропическото слънце и призмовото фотоизлъчване между водата и стъкълцата, което тотално дезориентирало мухите. Понякога съм виждал тази магия да оказва ефект, но само когато трапезата е хвърлена под масата. На сутринта останките от барбекю ухае на мухи, а мухите са разчекнати от плюскане.

Бразилските мухи нямат себеподобни. Разновидностите им са повече от цветовете на дъгата и затова войните между тях са олимпиади по нещоизяждане.

Един местен албинос ми разказа една история. Между другото, той беше убеден, че тези бръмчащи същества са извънземни, а очите им са фотоклапи. Ако поискали, можели да унищожат цялата планета, но не го правели, че щели да умрат от глад. Разказа ми за свой братовчед, седял си човекът на една маса в затънтено барче, пиел си биричка, дръпвал си луличка, вдъхновявал се на зеленината наоколо, пълна с палмови растения, опитвайки се поне за малко да се слее с онази тънка хармония между човек и природа. Мухите не му позволили. По-точно казано, в тази природна зона не било разрешено. Бразилските торпеда бдели и го нападнали като летящи пирамиди. Наврели се в косата му, под ризата, под панталоните и започнали да канибалстват с него. Братовчедът бил гъвкав човек, незабавно се съблякъл чисто гол и изчепкал насекомите от главата си, както се чепка младо грозде.

– Мамка му деба и мухи –извикал на португалски и започнал да бяга свръхестествено – над всякакви човешки възможности. От това желание за бягство изведнъж му пораснали прозрачни крила.

Според доклада на полицията ден по-късно, свидетелите на това събитие били изумени да видят гол окосмен мъж да маха неистово с крила по улиците на авенида Паулиста, след което мълниеносно кривнал в пресечката Педро Луиз де Тейшейро и изчезнал в неизвестна посока. Посоката за самия братовчед обаче била предсказуема – малката тухлена къщичка във фавелата Санто Доминго, обитавана от него и красивата му пухкава женичка Лаура Сезар де Насименто. Неговата къщовница, която той обичал повече от себе си, а тя също се обичала повече от всичко, го очаквала самотна и с леко разстройство, физическо и психическо, поради липсата му. Когато долетял до желаната посока с последните си сили, които се криели в неподозираната му същност, той се приземил бавно и се разперил да прегърне любимата си. Жената станала от шезлонга си, бръкнала в едно чекмедже и с трениран жест го размазала мигновено с голямата си гумена мухобиячка.

Останах изумен от тази история. Обърнах се към моя случаен събеседник да го попитам още нещо.

Той ме погледна с цветни зъркели и отлетя. Хвърчащо стадо ме нападна. Много болеше. Съблякох се гол. Тичах, тичах, полетях... Жена ми, милата, ме очакваше...