Сама съм. В стаята звучи музика – нежна, релаксираща. Пламъчето на свещта не помръдва. Зениците ми неподвижно са вперени в оранжево-червената огнена енергия. Ромоли поточе... Изхвърлям всички мисли от съзнанието си. Бавно затварям очи и се унасям...
Е, браво на мен! Загубих се в гората – опитна планинарка като мен да се загуби, смях в цялата зала. Браво за трети път. Веднъж в австрийските Алпи, веднъж в Странджата и сега в Родопите. Какво означава изгубила съм се? Няма ме пред погледите на другите от групата, но намирам неща, някого, в краен случай – себе си...
Цвета, дъщерята на баба Злата, беше най-личната мома. С черните си очи и веселия си нрав, беше подлудила момците, ревнуваха се за нея, но и тя беше хитра – не откриваше никому сърцето си. Ала откак ходи на сбора в Искрово, тя се промени – очите й угаснаха и хлътнаха, бузите й побледняха, снагата й изтъня, стана затворена, мълчалива и скръбна.
Обичам зимата – суровата, здравата и снежната зима. Каква неизразима прелест е, когато безшумно леки и бели пеперуди замрежат простора, танцуват, сипят се, затрупват пътища и къщи, поля и хълмове! Как сладко се мечтае край огнището, когато вън вятърът скимти, тананика, свири, върти се и сее снежен прах.
Параходът е на открито море. Горе на моста стои младият офицер Игликов. Той извръща глава назад. Брегът е останал в далечината, като една тъмно-виолетова ивица, дето трептят жълти светлинки. Но Игликов не спира очи върху тях...
Да... да... щастието идва и си отива съвсем неочаквано. А когато е при нас, не трябва да се смеем и да говорим високо, защото то прилича на малка боязлива птичка, която чурулика на перваза на прозореца и от всеки по-рязък шум трепва, готова да отлитне с пурпурно-обагрените си крила. Подобно на ярка блуждаеща звезда, то пресича нашия небосклон, за да изчезне в безкрайността, отдето е дошло...
Тихото, скрито в планината Оборище гръмна от човешки викове. Далече в гънките на Стара планина отекнаха гласовете на народните пратеници. Скараха се те; разделиха се на два лагера, готови да се нахвърлят един върху други...
Дни наред д-р Тошев се прибираше вкъщи с лошо и подтиснато настроение. Съпругата му Мила бе започнала да се притеснява от рязката му промяна. Не знаеше на какво се дължи това, но предполагаше, че е свързано с работата му в болницата. Не искаше да го притиска и търпеливо чакаше да й сподели проблема...
А. трябваше да замине незабавно. Сутринта й се обадили, но това научих чак следобед, когато А. ми звънна по телефона в редакцията, за да ме предупреди. След половин час А. пристигна при мен. Носеше една голяма и една малка чанта, които още с влизнето си изсипа отсреща на креслото. Неизбежно било, трябвало да замине, не ставало иначе и ако тя не отидела, кой друг щял да отиде, понеже другите (А. визираше роднините си) били заети и не можели да отидат, колкото и да искали да го направят.
Първата болка я прониза рано привечер. Поблагодари на съдбата, макар че не заслужаваше благодарност мръсната кучка, щото й натресе това – за Бога не смееше да мисли, не и преди онова, което й предстоеше да извърши – поблагодари на съдбата за единствената милост, дето тая скръндза й бе отпуснала: че раждането се случи през зимата...
