Изследване с “Ballantines”

Имаше един метод в експерименталната психология -метода на недовършените изречения. Проективна методика, не много сигурна, улавяща някои фактически структури в областта на отношенията и самооценката. По онова време още не бях намразил психологическите тестове и методи, не им вярвах стопроцентово, но този въпросник така или иначе бях завъртял по време на практиката си и той оказваше косвено влияние върху някои професионални човешки съдби.

Представляваше кратка бланка с призив горе вляво на листа “Довършете изреченията като работите в максимално темпо!” и с датата и подписите на изследваното лице и експериментатора долу.

Следваше текста на няколко недовършени изречения:

1. Ако всички са против мен, то и аз...

2. Зная,че е глупаво, но се страхувам...

3. Не обичам хора, които...

4. Съпружеският живот ми изглежда...

5. Желая да сменя работата си, защото...

6. Имам лошия навик да...

7. Справям се сам в живота, защото...

8. Не обичам да се бия, но...

9. В службата трябва да се подчинявам на началника, тъй като...

10. Лъжата не е...

И така нататък... до №98!

Бях доколкото си спомням на 28 или 29 години – малко след кърмаческа възраст, ако погледнем през погледа на професор по диалектическа логика или древна история.

Пътувах с “Лада”-та на дълъг път в страната. Вече бях започнал да се уморявам, нямах радио, а цигарите ми бяха се свършили още след Карнобат. Моторът нещо не беше в ред и колата от време на време придърпваше. Бях наясно с повредата само отчасти, а и не можех да я отстраня сам на пътя. Оставаше ми надеждата, че ще мога да стигна до целта някъде към полунощ и с леко дефектирала кола. В този момент шосето някакво дефиле и ме обградиха препускащи тополи между които летяха безброй бели пухчета. Нямаше нищо страшно, тъй като не страдам от алергия, но изведнъж се почувствах някак си неуютно. Беше като зима в далечно балканско село и на далечна селска улица. И аз бях там, облечен с дебела овчарска шуба или ямурлук, пробивах си път през преспите към голяма сива къща на два етажа, чиито зарешетени прозорци излъчваха мека и топла светлина, като че ли отблясък от огнище на което ври старо, опушено гърне със селски боб. Продължих през пъртината докато стигнах голямата кафява порта на дувара. Тя беше отворена и влязох. Прекосих малкото дворче, където през лятото стопанина изглежда си пиеше мастиката под дебела черница, сега цялата заледена и измръзнал до посиняване почуках на малкото светещо прозорче на първия етаж. Яви ми се красива млада жена с народна носия от добруджанския край и ме пропусна. Това беше моята съпруга. Разбрах го по любовния й шепот в топлото легло с метални сребърни топки на четирите края, които отразяваха светлината от десетки свещи и ме бяха заблудили, че са от запален огън. Топлех се от пръстите на жена ми и в тялото ми проникваха нежност и жизнени сокове. Затова по-късно написах като отговор в онзи тест: “Съпружеският живот ми изглежда разумно нещо”.

Въпрос №4. Съпружеският живот изглежда нещо разумно!

Измъкнах се от белия, летящ пух и направо влязох в селцето П. Реших да потърся цигари и кривнах вместо по обиколния главен път по улицата, означена с мамещата табела “Център”. След две пресечки някакъв напълно излишен знак “Влизането забранено” ме принуди да продължа пеша, но това бе за добре, защото иначе не бих забелязал миниатюрната табела над още по-миниатюрната врата на кръчмата “Самооценка”.

Влязох.

Вътре имаше не повече от четири-пет маси на които преброих само трима посетители. С подпрения на тезгяха с напитките румен, около сто и двайсет килограмов кръчмар ставаха четирима. Клиентите бяха само мъже над четиридесетте. Когато с плаха стъпка пристъпих към бар-плота и понечих да отворя уста, за да поискам цигари, се случи нещо необичайно. Дебелакът безмълвно ми подаде лист хартия и молив и се отдръпна. Зад него, за голяма моя изненада, вместо бутилки и чаши имаше голям бял екран, вероятно опънат стар чаршаф. На него започваше да се прожектира филм. Бясно препускаха коне в жълта, блестяща, ширнала се до възбог ливада. За миг сцената на препускането се прекъсна и се видях малък, на 5 години, след това отново препуснаха коне. За много кратко време се виждах като юноша, като ученик, студент, млад специалист, а после на фона на галопиращата фъртуна и в главните роли на живота си – като син, брат, съпруг, менажер, старец. Филмът трябва да бе продължил само десетина минути, но когато свърши бе необходимо бързо да се върна от дълъг път. Стисках листа с молива в изпотената си длан, а кръчмарят очаквателно ме гледаше. Погледнах листа по-внимателно. “Напишете 3 изречения!” Не бях го забелязал отначало. Взех си чаша уиски “Балънтайнс” и се отправих към единствената свободна маса. Първото изречение, което написах, беше отговор на въпрос №2 – “Зная, че е глупаво, но се страхувам всичко това, което ми се е случило, да не се повтори”.

Отпих доволен глътка бира и скришом огледах околните маса. Един старик с дълга и сплъстена коса плюнчеше върха на молива си и задълбочено се почесваше пред своя лист хартия. Стори ми се, че неговият лист е почти изцяло изписан. Почувствах се страшно неудобно, затова реших да отговарям по-подробно на следващите въпроси.

Въпрос №3. Не обичам хора, които не са такива както си ги представям аз, защото това би значило, че не са нито толкова лоши и нито толкова добри, нито толкова черни или бели, егоисти или алтруисти, честни или нечестни, излязат ли от моята представа.

Въпрос №8. Не обичам да се бия, но когато облаците на ежедневието се сгъстят дотолкова, че сивото сменя синьото и зеленото за много дълъг период от време и перспективата се превърне в някакъв модел на Лобачевски или пълнолунието, неочаквано и страшно, разлюлее прилива и душата ми, това става необходимо, макар че може да е извършено и несъзнателно или под влиянието на алкохола.

Погледнах към другите и това беше точно навреме, тъй като старецът и двама възрастни “метъли” идваха заплашително към моята маса с изкривени от злоба лица, а кръчмарят ми правеше знаци с остър, блестящ нож в ръка към изхода. Побягнах уплашен, оставяйки недопитото уиски и листа със самопризнанията си.

Чак когато бях вече в колата и се носех далеч от селцето П., си помислих: “Ако всички са против теб, то трябва бърза да отстъпиш!”.

Въпрос №1 – Ако всички са против мен, то аз трябва бързо да се оттегля.

Беше ми много весело, защото бях сигурен, че всичките ми приятели биха отговорили на въпрос №1 – “... то и аз ще съм срещу всички!”. Разбира се от позицията си във фотьойлите пред телевизорите и безопасното тълкуване на библията, а не на масата в кръчма “Самооценка”! Ха-ха! Парното на колата работи, тъмнината бързо отстъпва пред фаровете. Аз също бързо отстъпвам.

След няколко седмици си пиех сладко кафето с госпожа Марева в лабораторията ни на 13-я етаж на голям наш институт, облепен с мрамор от Карара и сигурно изглеждащ мастит и благонадежден поне в очите на правителствените мъже, рязали през 80-те лентата и в техните представи за наука и прогрес, обсъждайки една от любимите си теми – злочестия брачен живот на моята колежка ст.н.с. Пепа Стоянова Марева, кандидат на техническите науки.

“Отпърво вървеше добре, след това стана по-кофти, защото и двамата пиехме too mach*, а с парите, които вадехме...”. Не виждали смисъл в един и без друго разпаднал се вече формален брак. Намерила си любовник. “Първо бях аз – смея се, – сетне Петьо от Планова служба.”, “Е, да, къде да търси човек любовниците си? На “Златния Орфей” ли? Или пък по гарите? Любовниците са за удобство и трябва да са сигурни! Дори е по-важно да са сигурни, отколкото дискретни.” А тя даже искала Милан, съпругът й, да узнае за връзките й, но той нямал нищо против, пък и работата му във Външно... “Веднъж, знаеш ли, се чуках с един моряк във Варна, на стълбите на Морската градина, но после в София го изгоних от къщи, когато поиска да му правя сутрин палачинки със смокиново сладко!”, “Абе не е за разправяне. Сега ги гоня всички – гледаше ме лакомо Марева. – Стремя се да се справям сама в живота, защото добрият Господ не е вече винаги с мен.”

А аз си мислех, че се справям сам в обществото, защото винаги така или иначе си сам.

Отговор №7 – Справям се сам в живота, защото винаги така или иначе си сам.

Преди време шефът ме гонеше много заради Пепа Марева, тъй като беше научил, че съм имал вземане-даване с нея и поради далечната си родова връзка с Джакомо Казанова от Ферара. Тъй като отдавна не можех да гледам синкаво-кафявата й бенка на пъпа и ми бе омръзнало лилавото й, супер скъпо бельо, се отнесох не дотам сериозно, като само й намекнах за неговите щения:

– Слушай, Пепи, тапицерията и пердетата ти са отдавна за смяна. Що не си купиш едно видео за зимата. “Нинтендо”, ”Нинджа-1”, “Нинджа-2”, забавно е...

– Абе, той ли ще се охарчи толкова? Не минавам вече за 18-годишна. По-добре съм си така – самотна шхуна със сто пияни на борда в океана на живота!

И това беше всичко.

Отначало шефът изчака, след това ме клъцна с 15% от премиите и спря да ме черпи с бразилско кафе в кабинета си, а после на един банкет ми подхвърли сардонически: “Ти не разбра ли задачата си бе, мохиканино?”.

След задълбочено прочитане на романа на Фенимор Купер поканих Пепа в апартамента си, налях й “Бяло конче” и изчезнах бързо в службата да търся “Личен състав”, докато шефът се спотайваше в спалнята. Кадровичката ми се усмихна мило и ми подаде един изписан с непознат ми почерк лист. “Другарят Ванчев се обади да не Ви освобождаваме от Института в никакъв случай, защото това ще е голяма загуба за науката.”

– Вземете си обратно молбата за напускане!

Отговор №9 – В работата си трябва да се подчиняваш на началника си, тъй като трябва да се храниш по три пъти на ден и да оцелееш, за разлика от онова, горепосочено индианско племе!

А когато една сърдечна, мъжка дружба се разбие, без друго трябва да се спасяваш. Защото мъжката любов е... падаща звезда, но началническата и мъжка любов е може би падаща звезда, но върху твоята собствена глава. Аз, разбира се, напуснах института с мраморната фасада и се прехвърлих на друг фронт – тоя на селскостопанската наука. Започнах да пиша дисертация за психологията на българските домашни животни. Съвсем логично, както виждате, стигнах до Отговор №5 – Желая да сменя работата си, защото не може цял живот да ти режат от премиите с 15% и да си мълчиш. Или “Желая да сменя професията си, тъй като всеки застой е метафизика, а всяка промяна диалектика!”.

Новата работа изискваше да пътувам често в чужбина на симпозиуми, конгреси или научни конференции по зоопсихология. Един прекрасен юли преди десетина години бях поканен в Давос от организационния комитет на Швейцарското дружество за защита на швейцарските планински крави. Шефът ми възложи в съкратени срокове да напиша едно научно съобщение и ме засили в Давос заедно със зет си, който още за срам на целия род още не бил виждал ония планински хубости в родината на кравата Милка. Отседнахме в “Хилтън” и докато аз преработвах съобщението си, което трябваше да изнеса на откриването на една от най-важните секции, пишлемето му с пишлеме пиеше като разпрано в лоби-бара, харчейки общата валута. Мислех си, че в този момент с това скалъпено и непроверено в практиката научно съобщение на въпрос №6 би трябвало да отговоря откровено:

№6 – Имам лошия навик да послъгвам.

Какво беше учудването ми обаче, когато на секционното съвещание на следващия ден докладът ми беше възнаграден с дъжд от ръкопляскания, та дори Харисън и Поуел ми стиснаха лична ръката. Това опиянява. И си казваш, че лъжата не е най-лошия навик.

Въпрос №10 – Лъжата не е лош навик!

Едва на тръгване зетят на моя началник ми разкри тайната.

През целия ден и половината от нощта младият български учен самопожертвователно запивал с професорите Харисън, Поуел и компания и ги убеждавал колко голям психолог по швейцарския планински добитък съм аз. И колко умен и самоотвержен анализатор. Накрая дори господин професорът Ханс Пауел от Базел се качил на масата и извикал: “Да живей България! Да живей дружбата между българските и федеративни говеда!”. Затова и лъжите ми били посрещнати вместо с освиркване с ръкопляскания и букети.

Та идвам до извода, че проективната методика за довършване на недовършени изречения не работи. И всичко написано дотук не се поддава на психоанализа, а две-три чаши хубаво уиски или бърбън натежават над един симпозиум. Затова вече по-малко се подлагам на психологически тестове. Предпочитам да изследвам другите. Обаче принципиално – само когато не ми носят “ Ballantines”.

-----------
* Too mach – (англ.) – прекалено много.
-----------