Род, народ и отечество в сборника с разкази “Земя нестинарска” от Светлана Йонкова

Род, народ и отечество в сборника с разкази „Земя нестинарска” от Светлана Йонкова
(издателство „Мултиптинт”, 2025 г.)

В хилядолетната история на България семейството винаги е било духовната, нравствената и материалната крепост на нашия народ, онова свято гнездо, в което българинът е отглеждал с любов и грижовност децата си, учил ги е на труд и разум, възпитавал ги е в онези морални ценности, които е наследил от дедите си. Връзката човек – род – народ – отечество е не само безкрайно интерпретирана в българската литература от времето на Паисий до днес, но е и основна тема в осемте стихосбирки на Светлана Йонкова и в нейните два романа „Опитомяване на Дявола” и „Земята на Тангра”. Както и в песните й като поет-бард. „Земя нестинарска” обаче е нейната първа книга с разкази. Малката епическа форма винаги е била творческо изпитание за белетриста, защото изисква от него в ограничения обем на сюжета да бъдат разкрити онези съществени страни от характера на героя, които ще провокират размисъл, ще създадат представа за епохата, за социалната принадлежност на участващите в конфликта лица, за техния духовен свят, психологически нагласи и отношения към заобикалящата ги действителност. В този контекст преминаването на Светлана Йонкова от обема на романа към късия разказ (както самата тя споделя!) е истинско предизвикателство. Още повече, че тематичната им насоченост изисква от нея да бъде определена и осмислена точната мяра между историческото и битовото, без да се използват разгърнати описания, които не са характерни за жанра. От особена важност за късия разказ върху познати вече в художественото пространство теми, е откриването на онзи техен аспект, който ще провокира читателя и ще го накара да прочете и „види” нещо ново в човешкия микро и макро свят. От тази гледна точка сборникът с разкази „Земя нестинарска” представлява истинска творческа сполука, защото двадесетте произведения, включени в него, разкриват един динамичен български свят не толкова чрез описания и повествования, а с ярки характеризиращи диалози, които със спецификата на типичното селско наречие разкриват стремежа на българина, въпреки историческите обстоятелства, да съхрани и посее „семето” си в своите деца и внуци, за да не се прекъсва нишката на рода. Защото от тях след това ще израснат кълновете и на народа, и на отечеството. Може би именно тези достойнства на сборника с разкази предопределят включването му в Програмата „Помощ за книгата” за съфинансиране от Министерството на културата.

Сборникът съдържа 20 разказа, които представят българското битие и психология от годините на османското робство до днес през символиката на Дървото на живота, видяно като родово дърво. Водещата семантична нишка, с която са свързани герои и събития, е възпитанието на децата. Грижата и отговорността за тях е превърната в житейска мисия, въздигната е до пиедестала на светостта, защото от тях, от децата, зависи бъдещето не само на отделна държава, но и на целия свят. Горд и непоколебим дух носят Стоян и Петрана от първия разказ в сборника, „Черната” – заглавието е метафора на смъртта, срещу която с невероятна дързост се изправя Петрана, жена, която по сила на характера с нищо не отстъпва на мъжете. Когато беят „хвърля око” на младата невяста, една мълва бързо обикаля българските къщи – намерили „заклан Али ага в сараите му, никой нищо не видял”, но „баш тогаз Стоян” заминал „уж на гурбет”. Това сякаш неволно вметнато „уж”, се оказва важен смислов ориентир за читателя. Леко, без излишни подробности, понякога само загатнато чрез мълвата, плъзнала из селото, Светлана Йонкова изгражда тухла по тухла представата за оня български дом, в който жената с гордо, непоколебимо и упорито достойнство ражда, грижи се и възпитава синовете си така, че с наследената от дедите си непокорна кръв всички да поемат по бащините хайдушки пътеки. Сюжетът се движи по границата между реалното и имагинерното, особено в онези моменти, когато Петрана застава с целия си ръст пред Черната и повежда остър диалог с нея, след като тя й донася не само калпака на нейния съпруг Стоян, но и на синовете й:

„А онази, с косата, стои пред вратника й и се хили. Скача Петрана и почва да я бие с бастуна си, махай се, поразийо, от сърцето си съм ги късала всичките, ти знаеш ли що е? И удря, удря по нея, а черната се смалява, смалява, вече не е никак страшна, страшната е Петрана!
– Едно ще ми оставиш за семе, чуваш ли, проклетнице? Онези отидоха за курбан, дадох ти ги, а как не ми се даваха! Ама без юнашки глави ще мърсува по земята ни агарянецът, ще пие кръвта християнска, та не спрях ни Стояна, ни децата. Ама туй ми е последното, та не ти го харизвам! От него ще пуща филизи коренът, ако и да е обгоряла короната му!”

Семето българско!... От него са поникнали хайдутките Кера, Руска, Гена, Райна („Калъч Кера”). От същото семе се е пръкнал и войводата Илия Попгеоргиев („Последният хайдутин”), който заедно с четата и синовете си се включва в легията на Раковски в Белград. От същото семе филиз е изкарала и „мъжката Йона”, единствената жена опълченка на връх Шипка, която „се бие като лъв – нея ни куршум я ловеше, ни ятаган я застигаше – и легендите за Йона в Бойница растяха, растяха...”. Защото е „венчана за България” и облечена като мъж, „с мъжко име записана във военните бумаги, а в кръвта й – смелост на мъж и сила на жена!” И сам Александър Батенберг й дава Орден за храброст („Единствената опълченка”).

И след Освобождението не става по-лесен животът на българина – една след друга се зареждат войните, които продължават да вземат своя кървав курбан от народа. В разказа „Закрилникът” семейството на Иван се разпада пред очите на читателя – съпругата му рано си отива след едно от ражданията и грижата за къщата остава на крехките рамене на дъщерята на Стояна, защото „батьовците бяха оставили костите си при Одрин”. Тя и малкият Маринчо, макар и вече съвсем сами след смъртта и на баща им, трябва да намерят сили в себе си, за да продължат летописа на своя род. Затова рано помъдрялата девойка окуражава братчето си след земетресението: „И запомни: родителите ни са нашите ангели пазители дори когато не ги виждаме. Тъй ми рече тати – и виж, опази ни!” Страшна е българската драма по време на Първата световна война („Герои”). Румънците превръщат Тутракан в голяма и сигурна крепост с картечни гнезда, телени мрежи и „две пехотни дивизии с 39 000 души, 246 оръдия и 76 картечници”. Но в душите на българите кърви една много по-голяма рана, нанесена от братята руси, които застават на страната на Румъния. А как се стреля по братя освободители? Думите на генерал Колев наистина са страховити:

„Кавалеристи! Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!”

И толкова много български момчета и бащи отново оставят костите си в Сърбия, Македония и Добруджа. Но и сега, както някога след Сан Стефано и Берлинския конгрес, политиците играят своите подли игрички: „Късопаметно нещо е човекът – природата ли му е такава, животът ли го е очукал... Но като забравя какъв е пътят, сам пада в същите дупки и криволици. (...) Не е Европата тази, дето ще учи българина на толерантност. Самочувствието й е завидно, само че накъдето се е запътила сега Европата, българинът оттам се връща.” И Милена си знае работата – трябва да опази семето българско, затова си намира жив мъж, приласкава децата му Димчо и Иванка, след което си „поимат” и свои, та ги кръщават Дамян, Матей и Вълкана. За да се помни, да се знае и предава напред...

Мисля, че съвсем не е случаен изборът на заглавието на сборника – „Земя нестинарска”. Нестинарството е един от най-старите български обичаи. Днешното наше рационално мислене не може да намери точно определение за този уникален древен танц върху жарава. Според някои изследователи той е част от нашето езическо минало, свързано с култа към Слънцето, чийто земен аналог е огненият кръг от жарава. Названието му идва от гръцкото en nestia, което в буквален превод означава „в огнището, в огъня”. За негово свещено родно място се счита местността Влахов дол между селата Кости, Българи и Граматиково в Странджа планина. Танцът върху жаравата е особен духовен акт на свързване със сакралното по време на огнената „игра”, в която сякаш се сливат родовата принадлежност (село Българи), с духа на дедите (село Кости, родното място на нестинарството) и творящата материя на Словото (село Граматиково). Върху жарта играят т. н. „посветени” – посредниците между двата свята, които „прихващат” тайните на битието по време на участието си във Великата огнена мистерия. Има научни доказателства, че по време на своя транс върху жаравата нестинарите могат да предсказват бъдещето – така е предречена войната в Югославия през 1999 г. (Валерия Фол, Ружа Нейкова – „Огън и музика”, изд. „Тилиа”, 2000 г.). Днес жителите на с. Българи вярват, че човек не може да се научи да танцува върху жар, ако не е роден за нестинар. В заглавието на книгата на Светлана Йонкова нестинарството е използвано като метафора, съотнесена към цялата българска земя, към нашето Отечество, в което сме се родили. Основание за това й дава историческата съдба на българите след заселването им на Балканския полуостров. Въпреки огромните територии, завладени от българските царе Симеон, Калоян и Йоан Асен II, в продължение на много векове те се борят за международно признание на създадената от тях държава от останалия свят, дори са принудени в определени периоди да „лавират” между православието и католицизма, за да го постигнат. Почти два века българите са обезличени в границите на Византийската империя, а след това пет века буквално стъпкани под ботуша на Османското духовно и политическо господство. Така, почти седем века, нашият народ „танцува” върху огнената жарава на Времето.

Белязан свише да бъде народ-нестинар, той продължава да играе своя огнен танц и в днешните не по-малко трудни години, представени от Светлана Йонкова в 10-те разказа от цикъла „Преди зазоряване”. Първият от тях („Звездна ръченица”) въвежда читателя в най-важния проблем на новото ни историческо битие – емиграцията, който води до срив в демографията, образованието, медицината и икономиката на България. След 1989 г. около 1,5 милиона българи между 20 и 40 години напускат страната заедно с децата и семействата си, за да търсят по-добри условия за съществуване. Чуждата и негостоприемна среда създава предпоставки за стрес, за битови и социални неудачи, сред които неусетно се губи патриархалната норма за близост и приемственост между поколенията, което превръща живота на емигранта в процес на екзистенциално самоотричане – лично и национално. В художественото пространство на разказа „Звездна ръченица” Светлана Йонкова представя съдбата на едно такова българско семейство, като затваря сюжета на неговото битие между две основополагащи, графически акцетувани, реплики на своите герои: „Стига! Тук няма живот!” и „Тук оставаме! Там няма живот!” Екзистенциалното време между тях е белязано с черната сянка на Ковид 19, отнел живота на Ванко, опората на младото семейство в чуждата страна. В развитието на сюжета са включени две съновидения, които съчетават реалното с имагинерното и аргументират чрез своите прозрения онова, което предстои да се случи, като част от българската народопсихология – и за чуждото пространство, което носи само смърт, и за родният край, който има силата да възкресява надеждата за бъдеще и да ражда в очите сълзите на радостта: „Плачат всички, плаче и пейката пред къщи, и пилетата в ябълката също плачат. Не е животът стомна, че да я залепиш, като се счупи.” Но онова, което човекът не може, го прави вълшебството на българския фолклор, магията на нашенската ръченица, чиито музикални ритми карат кръвта да кипи и да връща в сърцето загубената посока: „Помни кръвта, всичко помни, и го предава от най-далечните баби и дядовци на внуците.” Българската ръченица е дар небесен, затова „в нея пеят звездите”, а те са на всички.

Изключително важен, исторически обусловен проблем в нашето съвремие, поставя разказът „Помъчените”. Историкът проф. д-р Пламен Павлов в статията си „Помъчените – размисли върху историята, и не само...” отбелязва: „Първото известно ни масово помохамеданчване в Родопите и някои части на Македония е в началото на XVI век. Цели села са изгорени, жителите им – изклани. Народната памет е запечатала кървавото насилие в местните имена, белязали местата на разделянето на брат от брата, на кланетата над най-непреклонните българи.” Роденият в Ирландия английски журналист Джеймс Баучер (1850 – 1920), който през 1888 г. получава задачата да отразява случващото се на Балканския полуостров, в една от своите статии пише: „Родопските помаци или по-точно – българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията..., тези помаци са с по-чиста кръв, отколкото самите българи.” Тази историческа информация Светлана Йонкова полага в основата на своя разказ, като върху нея надгражда един напрегнат сюжет, чиито елементи подрежда по линията на възходящата градация на ожесточен сблъсък между ученици в класната стая. Самата аз съм била 5 години учителка в Крумовградско и знам от личен опит какво означава да попаднеш в такава ситуация и да намериш точния път и подход едновременно и към двете групи от спорещите така, че не само да успокоиш „страстите”, но и да поднесеш достатъчно убедителни аргументи, които да удовлетворят и помирят участващите в такава необичайна идеологически, теологически и етносно оцветена дискусия. Постепенното изостряне на напрежението между момченцето „с черни живи очи”, на което бабите и дядовците са разказвали за Бояджишкото клане (от 11 май, денят на светите братя Кирил и Методий през 1876 г., когато Шевкет паша запалва църквата в с. Бояджик със скритото в нея население, както и т. н. „Кърваво хоро” на 50 деца от съседното село Болярско, които били принудени от турците да играят хоро, преди да бъдат убити, като последните играели върху телата на своите мъртви братя, сестри и приятели...), и Реджеб, който обидено заявява, че дядо му не е убиец, а е „помагал с пари на Априлското въстание”, нажежава до крайност обстановката в класна стая. Героинята на Светлана Йонкова – учителката Мира (герой резоньор на авторката), се справя блестящо с неочаквано възникналата ситуация, благодарение на своята широка обща култура, находчивост и интелигентност, стъпила уверено върху познатите на учениците факти от живота, възгледите и делото на Васил Левски, върху чиято основа надгражда своите собствени аргументи. Един динамичен, наситен с невероятно напрежение сюжет, който държи будно съзнанието на читателя от началото на разказа до неговия финал.

Светлана Йонкова е учител по образование, призвание и професия и това обяснява поставянето на проблеми, свързани с образованието в България. В същото време, като всеки добър учител, тя носи в себе си убеждението, че младите хора са най-голямото богатство на един народ и вярва, че те ще намерят изход от онези исторически обстоятелства на своето време, които застрашават бъдещето на отечеството им. Тази нейна вяра, че от „семето българско” ще изникнат здрави и силни филизи, е вложена в разказа й „Мечтата на едно момче” – за онзи хлапак Делян, който в почивните дни или след часовете продава свещи в църквата и разговаря със свещениците, а в училище най-много обича часовете по български език и литература, но и си мечтае като младата негова преподавателка да стане „учител по българолюбие”. Тази нейна вяра „искри” и в образа на Милето от разказа „Жар-птица в Кости”. Село Кости е разположено в северозападната част на Странджа. Легендата разказва, че е създадено от гръцки търговец и носи неговото име. Има обаче и друга легенда – че е кръстено на Св. Константин, тъй като е едно от нестинарските села в Странджа. Около него има много тракийски могили и един некропол. Историята на неговото съществуване се свързва с металургичната дейност на траките през V век пр. н. е., запазени са останки от крепостта „Курву”, която е охранявала древен път за Ахтопол (Агатополис). Известно е с нестинарството – загадъчни древни обреди с ритуални игри върху жар, извършвани от незапомнени времена до днес. До него се намира едно от най-популярните места в Странджа – свещеният извор Голямата аязма, където в неделята преди празника Св. Константин и Елена се изпълняват нестинарски танци. Тази информация, чрез различни белетристични средства, е заложена от Светлана Йонкова в разказа й „Жар-птица в Кости”. Заглавието е знаково – образът на митичната жар-птица създава асоциативни внушения за тайнството на нестинарския танц и психологически подготвя читателя за възприемането на неговия сюжет. Заглавието е знаково – образът на приказната Жар-птица създава подтекстови внушения, свързани с нестинарството. А както в приказките, така и в разказа, вълшебната птица се явява в моменти на големи изпитания, за да помогне на хората да ги преодолеят. Страшна е водната стихия, която сполетява село Кости – „тътне страховито”, „от пороищата Велека страшно се надига”, малко след полунощ „освирепява” и отнася градини, ниви, пилци и овце, и така бучи, сякаш идва краят на света. На другия ден „цялото село посивяло – почерняло, хора като мъртъвци бродят с кофи и лопати...” На този фон Светлана Йонкова поднася среднощния диалог между баба Петра и внучката й Милето, за да изведе идеята, че българската земя е родното място както на Жар-птица („Жар-птицата, дето като слънце сияе и от пепелта пак възкръсва – и тя оттук е полетяла по света, макар различните народи да я наричат с разни имена.”), така и на нестинарството, способността на човека да танцува върху огнена жар и да провижда бъдещето. А това е дар свише и се предава от поколение на поколение само на най-добрите издънки от рода: „Страшна беше Петра, особено когато посред жаравата изпаднеше като в сън и вземеше да приказва. Духове ли виждаше, с ангели ли разговаряше или с дяволите – никой не знаеше, но каквото речеше младата нестинарка, се сбъдваше. И нейната баба някога е била същата, и прабаба й, та почитаха рода им...” Жалко е наистина, че в образователната програма на българските училища, където са включени за изучаване приказки и легенди от всички народи (дори и на циганите, въпреки че нямат своя държава, а са пръснати по целия свят!), никой не разказва на учениците за българското нестинарство: „Приказките, Миле, легендите, песните – тях можеш ли да изгориш? В учебниците ви, като гледам, бая послъгват, ама като си на кръстопът – припомни си какво съм ти разказвала, поразрови се..., понеже като се поразмислиш, уж е приказка, пък истината ти говори, стига да имаш сърце да чуеш какво е скрито между думите...”

Идеята за приемствеността между поколенията и в този разказ на Светлана Йонкова е изведена чрез съновидение – внучката за баба Петра вижда насън пламтящите крила на Жар-птица, вижда и себе си как ходи боса по „гола жарава”, а над нея небето се е разтворило като книга и тя може да чете написаното върху страниците му. А Жар-птица, преди да литне нагоре и да се изгуби в синевата му, й пуска „едно огнено перо”, което е вълшебно. И на другия ден наистина се случва чудо – незнайно откъде идват много непознати хора, които помагат на селяните да се справят със сполетялото ги бедствие. А слънцето за миг се спира в очите на Милето, сякаш е познало, „че на нея е предала дарбата си баба Петра”.

В новата българска литература не е „модерна” темата за връщането на човека към изконните негови корени. В нашия глобалистичен свят човекът в видян преди всичко като „гражданин на света”, за когото няма значение нито къде се е родил, нито на кой народ принадлежат неговите прадеди. Въпреки нашата начетеност и познанията ни за исторически изчезналите от лицето на света народи и държави. Този реален факт в културното пространство придава особена стойност на новата книга на Светлана Йонкова „Земя нестинарска”, защото тя е един своеобразен вик за отрезвяване, и то в момент, когато нацията се топи, а заедно с нея и българската държава е на път да изчезне завинаги.

------------
Светлана Йонкова, „Земя нестинарска”, разкази, изд. „Мултиптинт”, 2025.
------------