Градът беше малък, сгушен в Средна гора и целият от камък. Улици от камък, къщи от камък, каменни мостове и каменни чешми по дворовете. Имаше древна история и оттам идваше името му. Когато Мая вървеше из каменните улички стъпките и отекваха – понякога кънтяха глухо, друг път звъняха като мелодия...
Пролетта отдавна беше пристигнала, преди повече от месец, но времето, противно на очакването се задържа хладно и намръщено. Беше началото на май. Сутринта беше невероятна – слабият ветрец галеше всичко наоколо, а слънчевите лъчи разпиляваха безброй топли целувки...
– Вие за колко часа сте? – прозвуча силен мъжки глас и прекъсна мислите ми, които както и да се опитвах да отклоня от миналото все дърпаха натам, към миналото, което всъщност беше изпълнено и с много хубави моменти. Е, ще трябва да изкривя душата си, ако кажа, че всичко е било перфектно, далече съм от тази мисъл. Но...
Мисълта за любимото му ядене леко застърга стомаха. Да е гладен – не е, закуси само преди два часа. Явор обаче така умее да описва, че сякаш виждаш пред себе си накамарената чиния и нямаш търпение да се заровиш сред хрупкавото, ситно нарязано кисело зеле, за да откриеш мръвките прясно свинско...
Най-хубава ме оглежда това огледало. Точно каквато съм си. С нагънатите клепачи. И двойната гушка. Ще взема да си я патентовам. И все пак трябва да поотслабна. Тая спасителна възглавничка на шкембенцето и под цял бански си личи. Ама пък имам дълги крака. Е, малко дебелички...
Татко ме е шамаросвал само два пъти. Като първокласник след училище нагазвам необмислено и продължително в дълбока вада с течаща снежна вода. Не усещам краката си с премръзналите стъпала. Там са насочени шамарите му. Още ме топлят...
Сутрин се събуждам бавно. Два часа след като си отворя очите, все още не съм събудена. Знам къде съм, говоря, мисля свързано. Но още не съм тук. Не че непременно ми се иска сънят да продължи. Просто трудно излизам от него. Понякога ми се струва, че съм била някъде другаде, извън тялото си. Не знам дали душата може да излиза от тялото (не съм сигурна и дали има душа), но от време на време имам чувството, че ми се случва точно това.
Наско завърши гимназия и есента трябваше да отиде войник. Времето наближаваше и това го измъчваше. Беше свикнал с родното си село и не можеше да си представи, че ще трябва да се раздели с него за цели три години...
Мария остана млада вдовица. Мъжът й почина преди десет години от неизлечима болест. Синът й Коста растеше здрав и жизнен. Сега е на тринадесет години. Отличник в училище и винаги добър помощник в домашните работи на овдовялата си майка...
Ниче-е – юх! Ниче-е – юх! Откъде викат така? В блока нямаме никакво Ниче. Защо “юх”? Майко, майко... Оставиха ти престилката за спомен. Четиридесет години трудов стаж, трийсет и три в лабораторията, сред микробите и смрадливия агар, с който ги хранеше. И още два спомена си донесе от тържеството – сервиз за турско кафе и ръчен часовник. Неползвани и досега.
