Окото на закона

Седи до витрината и се взира в рехавите сутрешни опашки край касите. Още преди да приключиш, тя вече стои до рамото ти.

– Дайте, аз ще занеса кошничката.

С мека, но сигурна хватка ти отнема кошницата и я понася към скаричката. Пътьом подбира и някоя количка, зарязана от поредния мърляч. Тук такива са над половината клиенти – понесе се към изхода с торбите, а количката там си я и убие господ, пред табелата “Моля, връщайте количките на място”.

Ако си се запътил за кафе от автомата в дъното на магазина, намираш готова писта за слалом сред зарязани кафези на колелца. Но когато окото на закона е тук, мърлящината няма шанс. Една набръчкана ръка неотклонно връща заблудените колички в правия път.

– Дайте, аз ще я върна.

Изненадан поглед.

– И аз мога.

Но тя не чува. Обсебва кошницата и я понася.

Касиерката маркира двете ми покупки. Връщам ги в кошницата и чувам над рамото си:

– Кошничката ще ви трябва ли?

– Да – отговарям рязко.

Вече ме вбеси.

– Ама защо ви е?

Не съм от тях, как’ Сийке. От ония, дето си трупнат нещата в торбите и блъснат кошницата долу, че вече пречи.

– Защото ще си занеса покупките с нея дотам, където ми е багажът.

Оставя ме на мира. Какви хора, искаш да им помогнеш, а те...

Желанието ми и аз да направя нещо непоискано избухва.

– Госпожа, искам да ви кажа нещо. Повече полза ще има, ако връщате изоставените кошници. Не ги вземайте от ръцете на хората.

Обречен опит. Чува само себе си.

– Така се раздвижвам. На седмия етаж съм, дъщеря ми ме доведе от Пловдив, вдовица съм от трийсет години.

Мислено вдигам рамене. “Направи добро...” Дано някой не й се сопне. Но може би тогава ще си спомни думите ми.

Повече от месец не съм я виждала. На влизане в магазина вземам куп изоставени край витрината кошници. И по пътя към турникета подкарвам пред себе си стадото изоставени колички.