Рождество

Рождество

Дъждът бавно ромолеше по стъклата на прозорците. В малката болнична стая миришеше на смърт. Върху старото разнебитено легло с пожълтели лепкави чаршафи бе положено безпомощното отмаляло тяло на Елена. Лицето й вехнеше малко по малко с всеки изминал ден, кожата й губеше блясъка си, руменината от бузите й се разливаше по пода и се превръщаше в малка локвичка кръв, която сестрите почистваха с белина всяка сутрин точно в шест. Малко след това изгряваше и слънцето. Лъчите му пробиваха мрака и хвърляха светлинка в стаята, ала тя беше толкова малка, че едва правеше сянка по стените.

Денят, в който Елена си отиде, беше съвсем обикновен вторник. Декемврийският вятър свиреше реквием, снегът вече беше затрупал улиците и носеше в домовете уют и надежда. Тук времето течеше различно, измерваха го с вдишванията и издишванията на Елена, брояха ги трепетно, а молитвите в устите им сякаш я даряваха с още една минута. Още една. И още една. Докато Бог не се измори да ги слуша и не позволи на дробовете й да се повдигнат за пореден път.

В тази декемврийска нощ на никого не му се работеше, всички бяха със семействата си. Всички освен Петър, която не спираше да броди по горските пътеки от часове. Снегът хриптеше под краката му, дишаше тежко и нервно, подсказваше му, че трябва да побърза, ако иска да стигне навреме, да види очите й как се затварят, как животът в тях гасне като пламък на свещица, как любовта отказва да си тръгне, държи се със зъби и нокти и се бори срещу времето. Безсмислено е да се бориш срещу времето. То си има свой пулс, свое сърце и ние можем само да го следваме, нищо друго. Високата бяла постройка хвърляше сянката си така, че бе невъзможно да не се спреш за миг, да поогледаш олющената й фасада, да се прекръстиш и да отправиш една молитва, да вдъхнеш отблизо смъртта, тежката миризма на белина, на химия, на изгоряло, да не се заслушаш в плача, носещ се от коридорите, в страха, лазещ по етажите. Не бе възможно да не ти се прииска да бягаш с всички сили, докато не изличиш от мислите си спомена за този земен ад.

Тази нощ не се чуваше нищо. Лампите една мъждукаха с мнима жълтеникава светлина, по коридорите нямаше жива душа, стаите бяха мрачни и притихнали. Ветровете бяха укротени, снегът се сипеше ефирно върху сградите и булевардите, една причудлива сънливост се рееше във въздуха, звездите осветяваха пътеките, по които никой не вървеше. Петър се затича по стълбите на болницата, пукотът от стъпките му рани тишината и се разнесе из пространството като мълва. Той мечтаеше да види поне една искрица живот в погледа й, мечтаеше да я прегърне и да усети как надеждата се разлива по вените му и я дарява с нови сили. Но всяка негова мечта вече се беше превърнала в илюзия. Безплътна илюзия, която се разтапяше в дъха на времето. Стрелките на стенните часовници се местеха плахо, не смееха да му признаят, че именно времето вече му бе отнело Елена. Той я видя с очите си, изпъната като струна върху старите чаршафи, с отворени очи, гледащи сякаш към другия свят, с посинели и пресъхнали устни, с изпито и равно лице. Той никога не я беше виждал такава. Сърцето му се сви от мъка, ако се вслушаше, щеше да чуе как се пропуква. Струваше му се, че дяволът е слязъл на земята, обгърнал е тялото му с ръцете си и го притиска към себе си в тягостна и силна прегръдка, от която не може да се изтръгне. Петър се приближи към леглото, пое си мъчителна глътка от тежкия въздух и хвана ледената й длан. Кожата й беше суха, напукана, пръстите отпуснати. Сълзите горяха лицето му като въглени. В този миг в болничната стая имаше двама мъртъвци, ала само единият от тях бе престанал да диша. Една сурова пустота се загнезди в сърцето му като червеи и се зае да гризе останките от него, докато не се превърнат и те в лек прашец. Искаше му се да знаеше как да спре тази опустошителна тъга, но все още не съществуваше ръководство за употреба ва чувствата, нито наръчник за потискане на емоциите. Не, трябваше да се срещне със страховете си лице в лице и да се позволи да изпита страданието си докрай.

– Прости ми – прошепна в ухото й и се наведе бавно, за да целуне за последно крехкото й нежно чело. Чудеше се дали да се помоли, но вече не виждаше смисъл, единственото, което искаше, беше прошка. Онази прошка, която не успя да поиска преди животът да напусне душата и тялото на Елена. Петър остана вгледан в любимата си още малко, сетне разгърна бялата завивка и се намести в леглото до нея като не спираше да стиска ръката й. Сънят бързо го налегна, очите му се притвориха и той засънува Елена, тичаща безспирно и волно по полетата, свободна и засмяна. В очите й грееше детският пламък на щастието, на чистотата, смехът й звънтеше като камбана и го караше да забравя що е страх, що е мъка. Странно е как сънят притежава тази способност да те пренася през времето, да те освобождава от земните чувства, да ти носи покой, докато не дойде утрото и болката отново не те притисне в ъгъла с обвити около врата ти длани.

Когато Петър се събуди, стрелките на часовника тъкмо се събраха и звънът прокънтя в главата му като ехо. Най-красивото утро дебнеше на хоризонта. Беше вече Рождество.