Фантазия в бяло

Фантазия в бяло

Всяка сутрин той я виждаше – слабичка, дребничка, отдалеч тя по-скоро изглеждаше като малко момиче, тръгнало да разхожда кученцето си. То също беше мъничко, с къдрава бяла козина. Пухкавите му краченца бързо-бързо се движеха, докато тя стъпваше бавно, като че обмисляше всяко преместване на краката си – ляв-десен, ляв-десен. В походката й имаше нещо необичайно. Не пренасяше тежестта си от крак на крак, а сякаш се плъзгаше. Раменете и гърбът бяха изправени, главата също. Елегантното бастунче, на което се подпираше, също отмерено се местеше в синхрон с всяка стъпка. С лявата си ръка жената стискаше каишката на кученцето. Но то така и не се дърпаше – двамата бяха свикнали с бавното и спокойно темпо на разходката. С късите си крачета и грижливата подстрижка, то приличаше повече на бяло облаче, отколкото на малко пуделче.

Жената винаги беше облечена в бяло – панталон, туника и разкошна капела, която освен че я пазеше от слънцето, скриваше и голяма част от лицето й. Поради това той така и не разбра възрастта й, но в себе си я нарече „Дама“. Дори по нещо му приличаше на дамата с кученцето от разказа на Чехов. Беше чел Чехов и знаеше, че в един от неговите разкази има друга дама с кученце. Но неговата не беше онази. Неговата беше бяла. Отдалече, осветена от лятното слънце, тя му изглеждаше като бяло видение.

Тя вървеше по един и същ маршрут – по тротоара под сенките на дърветата пред сивите бетонни блокове на квартала. Беше като едно светло петно в тази сивота, с която беше свикнал и беше приел като нещо естествено. Но ето че появата на тази Дама с кученце му донесе нещо, което сякаш го оживи, накара го да си задава въпроси, да си отговаря, да мечтае, да фантазира. Нелепа катастрофа преди две години промени посоката на живота му и от жизнерадостен, енергичен младеж, стана затворник поради собствената си самонадеяност. Високите скорости, които той обичаше, го накараха да забави темпото. Сега можеше само да се придвижва с проходилка в стаята и да гледа света през прозореца. Вече знаеше промяната на сезоните единствено по цвета на листата на дърветата, по птичките, които кацаха на перваза на прозореца, по цвета на облаците и по продължителността на слънчевите лъчи. Знаеше кой излиза от съседните входове, в колко часа се връща, кое дете не обича да ходи на детска градина, кой поддържа цветната градинка пред блока. Много незначителни неща, които за него бяха целият свят.

И ето че един ден се появи Тя. Изящната й фигурка и елегантната походка го привлякоха. Бялото миниатюрно пуделче с нея също го заинтересува, още повече, че като дете мечтаеше за такова кученце, но не му го купиха. Изведнъж той започна да си представя, че вече може да ходи. Излиза на улицата, спира Дамата и я пита как се казва кученцето. Тя се усмихва и му отговаря, а после дълго се разхождат заедно. Кани го на кафе в дома си, той й разказва интересни истории от детството и студентството си, а тя се смее и той отново е очарователен и харесван младеж. Тя е красива, остроумна, с приятен топъл глас му пее песните, които той харесва. Предлага му китарата си и те заедно пеят под негов акомпанимент. Така се сближават и после се женят. А бялото пуделче става единствен свидетел на сватбения ритуал.

В следващия миг Дима идваше в реалността и разбираше, че това никога няма да се случи. Тя е красива, млада, може да ходи, а той никога няма да може да слезе на тротоара при нея. Всяка сутрин в осем и вечер в осемнадесет часа жената разхождаше кученцето, а той ги наблюдаваше от своя прозорец. И във фантазиите си ту слизаше при нея, ту само й се любуваше отделече. 

Докато беше студент в Музикалната академия, Дима си създаде много приятелства. Първите месеци след катастрофата приятелите му идваха да го виждат – окуражаваха го, подкрепяха го. Но всеки имаше лекции, работа, любов, пътувания, планове и посещенията им се разредиха. Животът не беше жесток към Дима. Просто продължаваше без него. И затова появата й беше обещание за ново приятелство. А може би и за нещо повече...

Дима с нетърпение започна да чака появяването й всяка сутрин и всеки следобед. Бялата капела скриваше лицето й, но тялото й беше фино и стройно. Тя беше очарователна млада жена. Може би на неговата възраст. Той беше щастлив, докато я чакаше и после, когато наблюдаваше разходката й. Дори започна да й говори. Не на глас, а в себе си: „Добро утро!“, „Много ви отива тази шапка!“. С времето разговорите станаха по-задушевни и на различни теми. Веднъж тя погледна към прозореца и като че го видя. На следващия ден той си представи, че тя знае за него. След седмица вече беше сигурен, че го чака да слезе. Човек, който е лишен от желаната действителност, започва да я допълва с въображение. Понякога въображението е единствената форма на свобода, която му остава. В неговия измислен живот всичко се случваше много просто. Затова, когато след няколкодневно отсъствие Дамата се появи, той си представи, че я чува да вика:

– Здравейте! Защо не слезете при мен?

– Не мога – отговаря той.

– Тогава ще се кача аз.

И в неговата фантазия тя наистина се качи. Седна до него. Свали бялата си капела и той за първи път видя лицето й отблизо – младо, сияещо, почти момичешко. Говориха за книги, за музика. За Париж – тя познаваше улиците, за които Дима само беше чел. Беше гледала спектакли, за които той само беше чувал. Той свиреше на цигулката си. Тя слушаше със затворени очи. Или плачеше. Казваше му да не спира и той не спираше. Понякога танцуваха под звучите на музика, която чуваха само те. В измисления му живот краката му отново бяха здрави. Тя му подаваше ръка и той правеше крачка, после още много. И така един ден излязоха на улицата. С тях беше и бялото пуделче.

* * *

А истинската Ана не знаеше нищо за тази вълшебна любов зад прозореца, в която главната героиня беше тя. Той живееше в своите фантазии. Тя живееше в своето минало. Беше дошла от Париж в София преди няколко месеца. Върна се в България и избра непознато място, за да избяга от тъмните сенки на миналото. Не познаваше никого и не искаше да познава. След десетилетия, прекарани пред очите на хората, искаше да стане невидима. Тя беше балерина. От дете сцената беше нейният живот. Беше танцувала на всички световни сцени, беше си партнирала с всички големи имена на балетното изкуство. Така и не намери време да създаде семейство. Остана сама, а с времето и приятелите намаляха. Едни се оттеглиха, а други си отидоха по силата на естествените човешки закони. Сега единственият й другар беше това малко кученце Бланш. То дойде в живота й случайно. Дори не го желаеше. Съседите й в Париж трябваше да заминат и я помолиха да го гледа за известно време. Но когато след няколко месеца се върнаха, тя не им го даде. То беше станало център на нейната нераздадена любов. Хранеше го, подстригваше го, галеше го и го прегръщаше, а то се привърза към нея наистина по кучешки. Любов, по-силна от човешката. Ана не можеше да си представи живота без него. То спеше до леглото й. Слагаше муцунка на коляното й и я гледаше предано, когато беше разстроена. Ана никога не беше имала дете, но разбра, че човек може да обича едно същество по същия начин – не защото е длъжен, а защото зависи от него и му вярва. Нарече го Бланш, тъй като беше бяло, а и тя самата се обличаше в бяло. Бели бяха и балетните й костюми от недалечното вчера. Балетът искаше всичко, а любовта искаше време, което тя нямаше. В младостта човек вярва, че може да има и двете. После разбра, че животът не е гардероб, в който можеш да закачиш всички дрехи, които харесваш. Някои трябва да останат отвън. Затова в нейния живот се настани балетът. Любовта само надничаше от време на време. Ана даваше и получаваше любов от това беззащитно пухкаво същество и беше щастлива. Публиката й беше изчезнала, аплодисментите бяха заглъхнали, така че Бланш й заменяше цялото минало. Сега тя разбираше нещо, което никой не казва на младите: Славата е шумна форма на самота. Светлини и еуфория на сцената и самота вкъщи.

Една вечер, докато се разхождаха, Бланш се отскубна от ръцете й и се шмугна през открехнатата врата на входа. На втория етаж се спря пред вратата, зад която някой свиреше на цигулка. Седна на задните си лапички и зачака. Ана почука и след малко зад отворената врата се показа младеж в инвалидна количка. Беше младежът, който всеки ден стоеше на прозореца.

– Дима.

– Ана.

Почти като в „Дамата с кученцето“ на Чехов, помисли си Дима. Но това не беше момичето от фантазиите му. Това беше една възрастна жена, поне на седемдесет. Вярно – елегантна, стройна, може да се каже дори красива.

– Извинявайте, Бланш избяга и се спря пред вратата ви. Тя обича класическа музика. Вие ли свирехте?

Дима потвърди и ги покани вкъщи.

След този ден Ана започна да го посещава. Носеше му книги, понякога сладкиши, понякога нищо. Слушаха музика, говореха си за музика, балет, за живота и смъртта. Той никога не призна, че я е мислел за млада. Просто разбра, че не е разочарован, а този факт го е направил по-уравновесен. Разбра, че животът не е миг, а низ от мигове и всеки от тях трябва да бъде изживян пълноценно.

А Ана вече не виждаше в него болния младеж от втория етаж. Виждаше музиканта от бъдещето и трябваше да го накара да продължи напред. Така между тях се роди Нещо. Не любовта от неговите фантазии. Не нейната пропусната любов. Те разбираха, че времето никога не е наше. Само ни е дадено временно, а от нас зависи ще го изживеем ли пълноценно.

Дима отново започна да свири, а тя стана неговата критична и в същото време обожаваща го публика. Понякога Ана се изправяше, притваряше очи и тялото й си припомняше героините, които бе играла.Понасяше се плавно и леко, а после грациозно се покланяше.

Танцуваше за него, а чуваше овациите от Париж, Милано, Токио...

И двамата разбираха, че се ражда любов, но и младостта, и житейският опит се дистанцираха. Това не се случваше с тях. До мига, в който Ана не дойде. Първо един ден, после втори, цяла седмица. Той разбра колко я обича едва когато не я видя. Човек често разбира цената на присъствието едва когато почувства болка от отсъствието. Една сутрин Ана дойде. Седна до него и той хвана ръката й.

– Дима, – каза тя тихо – ако някога съм ти приличала на млада жена, не ми казвай, че не е било.

– Защо?

– Защото човек има право поне веднъж в живота си да бъде нечия мечта.

Той заплака:

– Отдавна ви виждам такава, каквато сте.

Тя се усмихна примирено. Беше забравила балета, годините на слава. Сега живееше в уюта на усещането за близост с този млад човек. Искаше й се да му извика: „Живей, момче! Ако знаеш колко е кратка младостта!“

* * *

Последната им разходка беше в началото на есента. Той – на прозореца, тя – на улицата. Отново цялата в бяло, а до нея Бланш. Тя вдигна ръка и му помаха. Той кимна с глава и мислено тръгна до нея. На следващия ден Ана не излезе. Нито след седмица. Месец по-късно Дима получи писмо. В него имаше снимка на Ана като млада балерина на сцената. Лека като перце, с ръце, протегнати към невидимото. На гърба на снимката беше написано: „ На Дима. За да знаеш, че някога наистина съм била момичето, за което мечта.“ Имаше и бележка: „Нека Бланш остане при теб.“ Бланш вече лежеше до инвалидната количка и го гледаше въпросително.

– Тя няма да дойде днес – тихо каза той.

Бланш кимна и примирено положи глава между лапичките си.

* * *

След смъртта на Ана Дима продължи още по-усърдно да свири. Един преподавател от Академията го чу случайно. Предложи му ангажимент и той прие. Но всяка сутрин точно в осем часа заставаше пред прозореца и гледаше към улицата. Понякога затваряше очи и чуваше стъпките й. Онези, които паметта създава. Чуваше гласът й да произнася името му. Разбираше, че най-жестокото нещо в живота не е, че хората умират, а че след тях остават места, където продължаваме да ги чакаме. Любовта не е само възможността да бъдеш с някого. Любов е да продължаваш да живееш в свят, от който този човек вече си е тръгнал. Животът рядко ни дава онова, за което мечтаем, но почти винаги ни го отнема, преди да го наречем щастие.

След погребението Дима получи ключ от апартамента на Ана. Когато влязоха, Бланш подуши бялата капела на стола. Дима я взе и я притисна към лицето си. Усети аромата й. На масата лежеше бележка, която явно не беше адресирана до него: „Ако някога някой попита защо съм дошла в София, кажете му:“Защото ми оставаше малко време и не исках да го прекарам сама.“

Бланш легна в краката му. Дима я погали и каза през сълзи:

– Тя те остави при мен, а аз не мога да те разхождам. Трябва да се научим.

От този ден те започнаха да излизат. Първо само пред входа. После до градинката. После по улицата. Бланш послушно вървеше до количката. Музиката му помогна да преодолее болката по загубата. Започна да дава концерти. Публиката го харесваше и аплодираше, а той си представяше, че Ана е на сцената и танцува. След един успешен концерт негова почитателка го попита:

– За кого свирихте тази вечер?

Дима погледна към стола на първия ред. Там беше сложил бялата капела.

– За една балерина – загадъчно отговори той.

На улицата вече беше тъмно. Както винаги Дима беше сам и бавно се придвижваше с инвалидната количка. Вдигна глава и в небето с учудване видя бяло облаче, което в същия миг като че понесено от вихрушка, полетя нанякъде и изчезна без следа. Така Ана си взе сбогом. Дима разбра, че трябва да продължи сам напред и да остави спомена за нея за някой следващ живот.