На излет за гъби

Киро беше запален гъбар. От малък съпровождаше майка си из гората или поляните край село, където на есен беряха вкусна полска печурка и сърнела, през късна пролет пачи крак, а през лятото до октомври – манатарка, булка, зелена гълъбка и други висококачествени диворастящи гъби.

Сега мъж на средна възраст, той беше най-добрият познавач на ядливите и голям брой отровни гъби. Хората от селото редовно се допитваха до него, когато се пораждаше съмнение за някоя откъсната гъба. При разговор с тях, Киро не пропускаше да сподели една от своите сентенции. “Не откъсвай гъба, която не познаваш!”

Освен гъбар той беше много добър въдичар и билкар. Къщата му се намираше в края на селото, с отлично подреден двор, в който успешно отглеждаше необходимите му зеленчуци и плодове. По-високите дървета беше засадил от северната, а по-ниските – от източната и западната страна на двора. От южната се отглеждаха само зеленчуци. Така растенията бяха осигурени с живително слънчево греене, а качеството и количеството на получаваната продукция високи.

Киро беше жизнерадостен и ведър човек. Освен с други, той често се шегуваше със себе си. “Който намира сили да се надсмива със своята особа е силен човек” – казваше той.

Беше топъл есенен ден. Гъста мъгла се бе надвесила над селото и близките му околности. Атмосферната влага достигаше своя максимум от падналия наскоро дъжд.

“Гъбарско време” – каза си Киро. Сложи в джоба швейцарското червено ножче, взе старата, но запазена кошница и се отправи към поляните в близост с овцекомплекса, отстоящ на около един километър югоизточно от селото. Тези поляни служеха за пасища на овцете. “Има ли овце, има и полска печурка” – това бе другата сентенция на Киро.

Скоро той нагази из овчето пасище. Мъгливият сумрак ограничаваше видимостта, но в непосредствена близост до него се оформяше леко зарево с диаметър от 5-6 квадратни метра. Светлината беше мека и галеше зрението на Киро, а чистата планинска мъгла правеше влажния въздух по-приятен при вдишването му.

Скоро се показаха и първите печурки. Едри и свежи, с все още неразтворени калпачета, те красяха зелената поляна и сякаш нетърпеливо очакваха някой гъбар да им пререже пънчето, ниско до почвената повърхност и ги настани внимателно в удобната кошница. Точно това вършеше Киро. Той се придвижваше бавно, оглеждаше внимателно малките, леко просветлени терени около себе си и с голямо удовлетворение пълнеше кошницата с печурки.

Но съсредоточението на добрия гъбар беше нарушено от някакъв заглушен вик на жена.

– Иванеее!…

В първия момент Киро не проумя за кого се отнася повикването и му се стори, че разстоянието между него и източника на гласа е много голямо. За това допринасяше гъстата мъгла, която буквално попиваше звуковите вълни.

Скоро повикването се повтори. Киро разбра, че жената вика на него и то от близко разстояние. Вероятно тя беше забелязала силуета му, но го беше припознала с някой Иван.

– Какво мари? – отвърна той, вече убеден, че възгласа се отнася за него.

– Да си видял нашто магаре, бе?

Киро прие с усмивка въпросът на жената и бързо отговори.

– Не, не съм.

Не беше минала минута и той отново чу вече губещият се женски глас.

– Кирооо, Кирчо!

“Това пък какво е? Значи знае името ми, а се обръща към мене с Иване “– помисли той.

При повторното повикване “Киро, Кирчо”, жената добави:

– Ля, ля, ля!…

Киро разбра, че жената търси магарето си и го обзе неудържим смях.

– Ясна е работата – каза гласно той и добави: – има и популярна българска песен “Кирчо ле дърто магаре”. Паднало ми се е да нося това забавно име, но няма да се откажа от него.

Гъбарят бързо напълни кошницата с отбрана полска печурка и се запъти към селото. Мъглата се отдръпваше и когато приближи къщата си, тя напълно се разсея.

На просторната тераса жена му приготвяше закуска.

Още щом отвори портата, Киро видя откъм западната ограда едно оседлано с хубав самар младо магаре да откъсва през оградата свежи клонки от тригодишно черешово дръвче, които апетитно сдъвкваше и бавно поглъщаше. От шума при отварянето на вратата, магарето обърна глава към Киро и отправи миловиден поглед към него. От време на време попримигваше и удряше дясното си предно копито в земята.

“Ето го адашът ми” – помисли той и се запъти към него.

Магарето беше видимо с добродушен нрав и не се отвърна от стопанина на къщата, когато го наближи.

– Адаш – обърна се Киро към магарето. – Ти си хапваш от моите дръвчета, а стопанката ти не може да те открие. Хайде да те няма! – и той удари с длан десния му бут, а с другата ръка посочи накъде да тръгне.

Милото животно! То сякаш разбра желанието на Киро, извърна добронамерено глава и бавно пое в определената му посока.

– Какви са тези приказки, бе мъжо? – обърна се усмихната към Киро съпругата му Елена. –Що за адаш си ти на това иначе хубаво магаре?

Киро разказа случилото се на жена си и двамата се смяха от сърце. Това приключение той сподели и със съседа си доктор Димов, когато бяха на почерпка при него. От тогава, когато Димов го канеше на гости в дома си, без притеснение се провикваше:

– Кирооо, Кирчо, ля, ля! – и добавяше: – На кафе, на кафе!

Този пикантен случай често се разказваше в селото, но това не смущаваше техния уравновесен и разумен съселянин.

--------------

Публ. в сборника с разкази “Незаличими спомени”, Бургас, 2007 г.