Милосърдие

Милосърдие

Пристигаше по няколко пъти седмично, като по график, на контейнера за боклук. Едва вървеше, мръсен, дрипав, обрасъл като река Ропотамо. Неизменно до него, невинно създание гледаше с едни светли, много тъжни очи. И то бе мърлявичко и несресано. Госпожа Бена не издържаше на поредната сърцепробождаща гледка. Изтърчаваше от дома си с голям сандвич с кашкавал и шунка и го даваше на невинното същество. То естествено го грабваше със свисък... и го изяждаше екстремно. А оня, тя първо изглеждаше накриво, възможно най – презрително преди да го пустоса и накълне. Невъзмутим тип. Ровеше си със сопата в боклука и толкова...

Дните минаваха, а старата госпожа Бена страдаше. Написа възмутителни писма до няколко правозащитни организации. Проведе разговори със сродни милосърдни души в пет – шест кафенета. Всеки божи ден се надяваше да се състои чудото. Молеше се и на Бог пред кандилото. Сънуваше, сънуваше как възмездието връхлита апокалиптично противния вмирисан клошар, как се дематериализира и изчезва яко дим.

В един съдбовен ден, висшият разум чу молитвите и и разбра правилно пламенните и желания. О, чудо! В дома и се изсипаха накуп не един, не двама, а цяла дузина заклети застъпници за милосърдие. По някое време оня пак пристигна с милото създание и започна обичайното си, противно занятие. Всички вкупом го начоколиха. Заобясняваха му каква гадна гнида е, къде со кротос, къде с посритване. Госпожа Бена хвана връвта на милото създание, което ръмжеше, захапало крачол в навалицата. Отведе го у дома, напълно щастлива. Стражите на милосърдието заведоха пудела в един съвсем новичък кучешки приют. Направиха и график за свиждане със спасеното, мило животинче, с едни ей такива големи и умни очи. Госпожа Бена почерпи всички с десет годишен коняк.

Седмината се виждаха в кварталното кафене в атмосфера на приятелски дух и хармония. Редовно посещаваха милото създание. Беше започнало да върти опашка на госпожа Бена и Герчо. Стана хубаво и чисто, като планински кристал.

Един ден в кафенето долетя новина. Оня, гнусния, ритнал камбаната под моста. Госпожа Бена спести коментара си за тази отрепка, както направиха и останалите. След малко госпожа Терезска застана пред всички и заяви, че с риск да взриви приятелския дух и хармония на колектива, предлага да почетат починалия. Той все пак, макар и несретно, все някак си се е грижил за бялото създание. На масата постави литрово шише хубаво уиски. Две купички, едната с лешници, другата с бадеми.

– Е, да го почетем човека пък, хора сме...

– Не само хора, ами и християни – додаде Едуард. – Хайде да го почетем човека – наздраве, наздраве!

– Какъв ден – сподели някой от активистите, – как се хлъзга пиенето днес, меко като козинката на пале. Наздраве, скъпи съмишленици!

В този момент на вратата застана... клошарът. Жив и още по-мръсен. Кафеджията, плешив, трътлест дебелак разпери пръсти напред, за да му каже на оня там да стои. Измъкна три найлонови чувала боклук. После грабна половин хляб, който избумка в барплота като парче магмена скала и го уви във вестник. Занесе всичко това на клошара и с две – три присвивания на рамене го отпрати по живо, по здраво.

Госпожа Бена бе съкрушена.

– Каква безотговорност – това хора ли са, това общество ли е, такава груба инсиноация... Не ми се пие повече...

– Гледай ти, как ни метнаха – надвика гюрултията Герчо. – Кой съобщи тази провокация... Кой, да застане пред всички. Да отговаря...

Кафеджията усети, че кафенето ще се изпразни. Застана пред масата с разтворени, доброжелателни ръце.

– Спрете се и запазете спокойствие! Починал човек – има! От какво значение е, кой клошар е бил! Много са... Нали и те са хора, бе...

Най-възрастния член на компанията Гашо, също се изправи пред всички и потвърди мъдрословието на кафеджията.

– Какво значение има кой боклуджия се е поминал. Ще го почетем подобаващо. Нали сме хора...

– Няма да си тръгна само заради цялостта на прекрасната ни организация – отсече госпожа Бена.

– Наздраве! И аз, и аз, и ние няма да си тръгнем. Наздраве за нашето милосърдие!