Дъждът сплита цветовете на дъгата...

Светът, според древните, е изграден от огън, въздух, земя и вода. Определящи както скрития смисъл на природните явления, така и тайните в нашия духовен мир. Но в новата книга „Петрихор“ на Василен Васевски, изд. „Потайниче“ 2025 г., авторът въвежда друга, своя символна субстанция – Дъжда. Реално-мистичен витраж от философска, емоционална и интелектуална споделеност в общуването с читателя. Изграждаща връзка между познатата битност и вечността, в която е благословен да съществува. И да бъде припознат от хората чрез олицетворението си с тленната им същност: „Вече съм подобен на тях – онези малки, незначителни същества, над които властвам. Мога да бъда нежен, яростен, весел или безразличен... Палитрата на техните чувства е и моя, отразена, уголемена и заключена в моето огледало... Продължавам да слизам, да се качвам по небесната стълба и да изучавам техния подарък. Имам безгранично много от онова, което те най-много ценят – времето.“

Върху този фон – донякъде мистичен, донякъде теистичен, разгръща „делничното“ си повествование „Петрихор“. Чието заглавие е съставено от две гръцки думи, общо назоваващи мириса, усещан именно след дъжд. Книгата е съвременна сага за родовата приемственост между няколко поколения, представени от бабата Минка и дядото Велко. Следвани от средното поколение в образите на Климент и Доротея и най-младите продължители на кръвното родство – братята Ивомир и Велизар. Около тях гравитират други, епизодични персонажи. А ореолът на централните герои е изплетен от красивия традиционализъм в българската народопсихология. Съградена от дълбока привързаност към семейството и неговите ценности: на обич, взаимно доверие, помощ, себеотрицание, почит и хармонично съществуване помежду си. Както в прежни векове, така и сега, на прага му се разбиват всички неволи и проблеми. В спокойствието на дома-храм пък винаги има разбиране и ценен съвет, прошка за прегрешение и напътствени слова. Този кръговрат на познатите неща, защитен от нечакани козни на съдбата, е и послание с ясна цел. Която, по думите на Василен, трябва да прехвърли житейската есенция на старото време в новото. Без да се къса нишката на миналото... С внушение, че именно то, през матрицата на поредното съвремие, проправя път към бъдещата неизвестност.

И постепенно, в ту динамичния, ту отчасти статичен развой на сюжета, авторът търси смисъл за присъствието ни на света. В лоното на малката, но безкрайно скъпа България и по света, чиито пътища ще опознава Вал. Проследява как личната предопределеност на героите – едни потопени в старостта, други омаяни в семейно щастие и в отглеждането на децата, се превръща в летопис: „Книгата на спомените е най-смислената и ценна човешка придобивка. И колкото по-дебела и по-пъстра е тя, толкова по-завършен е животът ни. За какво са трупането на пари и на вещи? Нищо от тях не можем да вземем със себе си в другия свят, където ще се преселим един ден. Истинското, единственото ни богатство на земята са спомените. Те могат да ни дадат стотици късчета живот във всеки момент, в който пожелаем.“

Романът „Петрихор“ прелиства страниците на различни исторически етапи, без акцентът върху тях да измества идеята за родова хроника. Или поне изначално замислена като такава. Затова споменът за загиналите във войните деди, тръгнали някога да освободят Тракия и Македония, не може и няма да бъде изтрит. Той продължава напред, в други поколения и години – обречени на тежък труд. В „заключени“ граници и гледани под лупа биографии. Които на свой ред ще отстъпят пред поредните държавни модели, за да дишат (дано!), следващите люде по-леко. И така – до днес, в зората на следващото утре. Василен Васевски е безпристрастен съвременник на описаното в книгата. Затова едно от предимствата й е видимата липса на всяка претоплена политическа злободневност – някога... и сега. Свидетели сме как съвременни писатели, от пиедестала на съмнителна непогрешимост, раздават оценки за „правилно“ и „еретично“ в един архаизиран вече политически хоризонт. Василен също възражда минали събития, но в техния чисто човешки аспект: за училището, войнишките тегоби и знамето, пред което сме се клели. За първата любов и студентските години, за чакания с трепет Менделсонов марш... Младостта е веднъж в живота и нейните светли хоризонти примамливо трептят. Без политика и лозунги-щампи, прилични в ХХI век на досадни некролози. Авторът, по свой кодекс на ценностната система, прокарва вододел между категориите за добро и зло. За красиво и грозно, стойностно и маловажно. Доказва ни, че човечността е сред пътеводните завети на Създателя към мислещата плът. И че в сезоните на отредените ни дни, чезнещи като пясък между пръстите, все някога ще предяви правата си неизбежният финал. А дотогава всеки трябва да износи своя кръст по трудния път на помъдряването. Заминаването на Велизар за САЩ, раздялата на Ивомир със Славена, отдавна превърналите се в спомен баба и дядо, неусетно доизграждат тематично второ, макар и неназовано в книгата продължение. Където доминира реална преоценка на ставащото около нас; акцентът за несъвършенствата на човешката природа, подчинена преди всичко на атавистичното си „аз“. От висините на отвъдното, с невидим кръстен знак, баба Минка напътства: „На хората, дето са долу, помагами с каквото можим. Ама не е лесно, че са много лоши по някой път чиляцити. Се са карат, лъжат са, крадат. Че и убиват. Мислат, че сичко им е позволено, ама Господ на кантар ги слага и ако ни са били добри, ми казаха тука, че на различно място ги изпраща. Затуй, баба, от мен да знайти – човещина трябва да има помежду ви. Да отстъпвати, да ни са джангазити, доброто да мислити на другите. Ни ламтети за земя и пари, за имане – тях ни моити ги зе тука.“ А като червена нишка през целия роман перото на Василен втъкава химна за любовта в семейството. За онази неръкотворна амалгама от любов, доверие и тиха красота. За миражния кораб на сигурността и милото спокойствие, в който се разбиват житейските вълни. Нейно олицетворение са Климент и Доротея, постепенно превръщащи се сред самотата си в днешни Филемон и Бавкида. Готови да отлетят, неусетно и за тях самите, в лоното на нетленното Нищо. Където търпеливо ги очакват предците, спокойно прислонени до своите предци...

Романът на Василен Васевски „Петрихор“ е тематично многопластов, философски, аналитичен в наблюденията и психологически обоснован. Поднесен мъдро и увлекателно, той носи и своите автобиографични щрихи. Доказва чрез таланта на създателя си дълбоко познаване на човешката природа. Нейното понякога трудно вграждане в матрицата на поредното, заченато в исторически план съвремие. Скритите й цветни надежди. Молбата да бъде обичана и да може да обича. Правото да крачи през предизвикателствата на ориста заедно с любимия и, когато дойде последният миг, да легне в земята с него. Тук, по страниците, отчетливо е запечатана и темата за емиграцията. Одисеята на Вал дава повод за сериозни размисли върху несекващото преселение. И върху словния идиом „Melting pot of America“, обясняващ постепенното, но неизбежно претопяване на отделните нации на континента в обща, хомогенна монолитност. Тази тема е съвсем нова за българската литература. Почти, или въобще несрещана в безбройните заглавия на автори, описващи митарствата си по света. Мисля, че с нейното включване в „Петрихор“ Василен повдига завесата пред неочаквани предизвикателства, кодирани засега в лаконичния обществен, етнически и социален силует на „Melting pot of America“. И още, и още, и още...

Не се съмнявам, че „Петрихор“ е поредното, по-високо стъпало в литературните изяви на Василен Васевски. Убеден съм, че романът ще намери широк отзвук и горещи почитатели от двете страни на океана. Четох книгата с вътрешно удовлетворение и знам, че тя се ражда в точния за идейно-естетическата си същност момент. Обагрена със силно емоционално внушение, правещо читателя й участник в сюжетното действие. От сърце пожелавам на писателя и талантливия художник, на приятеля Василен, никога да не оставя да съхне мастилото в мастилницата. Защото, знайно е, векува най-вече писаното слово. Над което винаги бди и ще бди ласката на благословения от него Дъжд. Другото е от лукаваго, нали?..

------------