Възмездие за греха. Съдът на времето

Възмездие за греха
Съдът на времето. Краят на истината

Утрото в планинското усое на Обнова беше хладно и приятно. Момчил изпълни поръчката на майка си, да не й се обажда когато си тръгва. Дори когато отиде да измие лицето си на чешмата пусна водата много тихо и внимателно напръска лицето си. После се облече и леко отвори вратата, защото скърцаше и трудно се отваряше. Не я отвори нацяло, а се провря с едното си рамо напред, само и само да не го усети майка му. Той мислеше, че тя спи. Всъщност тя будува цяла нощ. Цяла нощ мислеше затова, дали е постъпила правилно и дали в края на краищата той е виновен за всичко онова, което се случи. Не издържа и когато Момчил беше по средата на двора, тя отвори прозореца и извика:

– Момчиле! Вземи пътеката, само внимавай да не те срещне някое куче. Бая са тук из тоя пущинак – рече му. Момчил спря, за да я изслуша, обърна се към нея, махна с ръка и продължи. Тя му отговори по същия начин. Пожела му приятно пътуване. Стоя на прозореца, докато синът й потъна в леката мъгла, легнала в долината на реката и пълзеше към върховете по склона нагоре. Момчил се зарадва, че майка му все пак не издържа на заканата си, че няма да му каже довиждане. Майка нали е – мислеше си той и крачеше по склона, като че ли е научил някаква радостна новина или, че там горе, на зъбера на планината го чака неговото първо либе. Спускането му беше светкавично. До минаването на експреса през Стара Загора оставаха не повече от тридесет минути. Имаше възможност да поизчака на главния път за автобус, който тръгваше от с. Трънак, да вози пътници за гарата, но му се стори, че ще стигне по-бързо, ако пресече направо през нивите. Виждаше скупчените високи борове и ели на аязмото. Те му бяха ориентира през изкласилите ниви. Пот обливаше тялото му. По лицето му течаха струйки пот, които мокреха ризата му. Косите му бяха се сплескали, като че ли беше го валял дъжд.

Най-сетне останаха няколко крачки до гарата. Забави хода си. Спря под сянката на кичеста липа и свали ризата си, за да се разхлади и да я изсуши на слънцето. После зачака експреса за областния град. От умората му вече нямаше нито следа. Разговорът с майка му заглъхна някъде. Сега си мислеше какво да прави по-нататък. Да отиде у дома си или да потърси брат си, за да разбере как стоят нещата. Да отиде при него? С какво лице? Смущаваше го как ще го посрещне като си даваше сметка какво заслужаваше. Пътуването му до града не осигуряваше достатъчно време за мислене, но все пак успя в края на краищата да прецени, че е по-добре да потърси брат си, а след това да отиде у дома си.

В делничния ден по улиците на града имаше много хора, макар че вече наближаваше девет часа. Не беше се стъмнило още, по-точно мракът не беше настъпил, затова Момчил реши да постави слнчевите очила, за да бъде по-трудно познаваем. В същото време знаеше, че брат му много рядко ходеше по главната улица и затова понякога се отбиваше в по-потайните улички, за да се движи по-бързо пък и да не срещне свои познати и приятели от онова време. Вървеше по познатия път към дома си, там където сега живееше брат му. Знаеше откъде трябва да подходи, за да бъде по-малко уязвим от хорските погледи, особено в района на жилищния блок. Покрай улица №5 му се стори, че има съвсем малко хора. Спомни си за кафене “Венеция”, мястото за тайните сбирки с брат си. Допусна, че може пък да е дошъл в кафето, макар, че той рядко посещаваше такива заведения. Но… за учудване, както се казва, Петър беше седнал на маса, която беше за двама. Тъкмо сега му е момента – помисли си Момчил. Спря. Помисли, но не се реши да влезе. Реши да го изчака да излезе и да го последва до дома му и някъде по пътя да му се представи. Това решение прие за най-правилно.

Тогава застана до прозореца, откъдето добре виждаше и наблюдаваше действията на брат си. Направи му впечатление, че пред Петър имаше чашка с алкохол. Момчил знаеше, че употребява алкохол само когато е разтревожен. Спомни си, когато го молеше да пийне поне една глътка, но той не посягаше към чашката. А сега… Забеляза също така, че няма никой при него, а той си мърда устните, като че ли говори някому.Това го озадачи и разтревожи. В края на краищата от онова хубаво, което очакваха се получиха такива жестоки резултати. И все пак от друга страна, това го улесняваше, че може и всичко да мине по-добре. Изведнъж пожела да го почерпи едно питие. Не от обич, а за да увеличи алкохола, който приема, за да бъде по-безопасен. Как да стане това? Добре се получи, че сервитьорките не бяха същите, близначките, които ги познаваха. Изчака тази, която обслужваше масите отвън.

– Ще занесете ли едно питие на човека, който седи сам на масата за двама? Ето там. – посочи й с пръст Момчил и й се усмихна.

– Защо не. От кого ще нося питието?

– Няма да казвате от кого. От ваш познат – така ще му кажете.

– Ще го направя. Вие му знаете реда нали?

Момчил разбра за какво намеква сервитьорката, но се направи, че не разбра намека й. Имаше намерение да й даде някой долар, но след като свърши работата, както става обикновено. Когато момичето взе подноса с питието и безалкохолното, тя погледна Момчил, но без да му се усмихне. Това малко го озадачи. Разтревожи се, но вече не можеше да се направи нищо. Дори допусна, че сервитьорката му е обидена, че не й даде бакшиш. Продължаваше да наблюдава какво става на масата на брат му.

– Добър ден, господине – рече тя на Петър и пак по същия начин му се усмихна. Петър се изненада.

– Не съм поръчал нищо.

– Черпят ви – с усмивка поясни сервитьорката.

– Знам ли с какво ме черпи този доброжелател? – заяви Петър и едва забележима усмивка мина по лицето му. – Къде е човекът, който ме черпи?

– Тук е, разбира се.

– Ами защо не дойде на моята маса, че да пием заедно?

– Това не е моя работа. Приемате ли поръчката или не?

– Покажете ми го.

– Той не иска да го видите.

– Така ли? Значи не е чист човек. – Петър протегна врат и пошепна на ухото й. – Приемаш ли? – рече той като й показа петлевовата банкнота. Момичето се усмихна и като понечи да остави почерпката, с поглед посочи, че е до прозореца отвън, зад колоната от към улицата. Петър веднага се обърна, но там вече нямаше никой.

– Не виждам никого, госпожице. Няма го. Вие искате да ме изнудите ли?

– Неее… Моля ви се, как можете да си помислите това? Аз мога да ви дам парите, но не съм ви излъгала – рече засрамена сервитьорката и остави парите на масата.

– Моля ви, извинете ме!

– Не. Не. Благодаря - отдръпна се тя, а после добави: – Ако този го видя втори път, ще му оскубя колкото и едва забележима да е брадичката му – закани се тя и тръгна към барплота. В следващия момент се върна обратно и победоносно каза: - Той толкова много приличаше на вас, че е възможно да ви объркам, когато дойдете друг път.

– Прилича на мен? Вие се шегувате.

– Веднъж казвате, че ви лъжа. Втори път ме обиждате, че се шегувам. Как да ви убедя, че да ми повярвате? Просто не знам. Той беше почти ваше копие.

– Брат ми? Но той избяга в чужбина. Не е възможно. Кой може да е бил?

Момичето не поде разговора с него, Петър остана на масата и сладко изпи почерпката, като продължаваше да мисли, кой може да бъде? Не допускаше, че това е брат му.

Няколко минути след случилото се, когато мракът завладя града, Петър тръгна бавно с наведена глава. Не поглеждаше никого. Не знаеше, че Момчил върви след него на около петдесет метра. Не знаеше, че беше решил да изпревари брат си и да го спре. Все се страхуваше. До временното жилище на Петър и до постоянното на Момчил оставаше малко разстояние.

– Решавай! – казваше си Момчил. И забързваше. В следващия момент се отказваше. По едно време намисли да го изпревари, защото виждаше, че той не поглежда встрани и го направи. Когато мина пред брат си и се отдалечи на десетина метра, изведнъж се обърна и тръгна срещу него. Петър почувства, че някой върви насреща му, но без да погледне кой е той, направи крачка вляво и спря, за да му даде път. После изправи глава и остана като вкаменен. Петър спря. Миг след това вдигна нагоре ръце, като че ли искаше да се помоли на Бог, а после ги разпери, като криле на птица в полет и се хвърли в прегръдките на брат си.

– Братко! – простена Петър.

– Братко! - отговори по същия начин Момчил и го целуна. Притисна го до себе си като човек, който умира от обич към брат си.

Запленен от неочакваната среща, Петър все още притискаше Момчил до себе си. Имаше чувството, че това е някакъв сън, докато изведнъж се изтръгна от прегръдката на брат си, отдалечи се на крачка от него, замахна с дясната си ръка свита в юмрук и я стовари с все сила върху брат си. Болката беше неописуема, но Момчил не издаде никакъв стон, само изохка, залюля се като пиян и едва не се сгромоляса в купчината камъни на тротоара. – Братко, братко, какво правиш, братко – простена той, а после добави:

– Впрочем ти си прав. Съжалявам от цялото си сърце и душа, че постъпих така! Бог ме е създал на тази земя – нареждаше той и плачеше. Повярвай ми!… Искрено. Искрено съжалявам, че бях толкова малоумен и коравосърдечен, за да не проумея, че в този живот всичко се връща.

Петър стоеше до него, гледаше го със стиснати юмруци, готов отново да ги стовари върху брат си, но гласът на съвестта за виновност, за правдата, разнежи доброто му сърце. Отпусна юмруците си. Дочу зовът на гените и беше готов отново да го прегърне. Беше готов! Нощта скриваше ручеите сълзи, които извираха от потайните изворчета на съвестта му, на честта му, на любовта му към Бойка и децата му и той прецени в себе си, че все пак е брат.

– Слушай какво, Момчиле. Какъв край на живота си избра ти?

– Виновен съм, братко. Но ти не си невинен. Докато решаваш какво да правиш с мен, да ме хвърлиш в морето, да ме обесиш или удушиш, аз мога сам да реша и за мен и за теб. Но няма да го направя – рече Момчил и като извади пистолета си, замахна с ръка и го хвърли някъде в храстите на етнографския музей. Виновен съм. Искам да изкупя вината си. Сега и двамата имаме едно и също оръжие – нашата съвест. Нека да решим как да завършим този дуел между нас? Всеки със своята съдба. Времето е нашият съдник.

– И имаш смелостта да направиш такова предложение? Сякаш чувствам себе си за невинен – опонира му Петър.

– Понеже и двамата сме виновни, готов ли си да се вържем един за друг и да се хвърлим в морето? Можеш ли да кажеш, че моята вина е повече от твоята? Можеш ли да кажеш, че преживяното от теб е по-малко тежко и за самия мен? Смяташ ли, че аз не мога да ти поставя въпроса, че ти си повече виновен от мен, защото предаде жена си…

– Млък! – в неистова ярост изрева Петър и отново вдигна ръце, готов да се нахвърли срещу брат си. – Нали това го направихме заради теб. Ти спомняш ли си колко дълго те увещавах да намерим друг път за решаване на твоя въпрос? Сега хвърляш вината върху мен. Не е ли това коварство? Не е ли това все едно да направиш добро и този на когото си го направил да посегне на живота? Знаеш ли ти, как съм изживял живота си през това време? Разбрах, че станах твоя жертва. Разбрах, че ти си подлец и безсрамник. Вярна ще излезе поговорката – направи добро и го хвърли в морето, то някога ще поникне. Ето пълната реализация на тази народна мъдрост… Ти наистина можеш да с гордееш, че си успял да ме измамиш, макар да постъпих с теб в името на доброто. Жертвах жена си и децата си за теб и сега…

– Братко, Петре! – Нека си подадем ръце, да сложим край на тази невероятна история. И двамата преживяхме. Преживяхме… Братко! – рече още веднъж Момчил и се хвърли в прегръдките на брат си. Прегърнаха се, но без топлота като първата прегръдка. Петър се чувстваше като сянка на изсъхнало дърво, застинала като отпечатък в нечие тяло. Когато усети прегръдката на брат си, отново се събуди като от сън. Почувства, че се е озовал върху него. Докато Момчил се превиваше от болка, брат му сложи колана на панталона си на шията му и изкрещя:

– Ще те убия! Ще те убия – повтори той и стегна колана около врата му.

– Не! Не! Моля ти се, братко! Приеми, че моята вина е по-голяма. Моля ти се. Остави ме да живея, заради… Данте.

– Данте? Та то и не е твое дете. Какво жалиш толкова за него…

– Да, но и аз оставих дете. Ако ние двамата се разменихме, с децата не бива да направим това. Така, че твоят Данте е мой. И ще бъде мой. Моят Николет, ще бъде твой, макар че… той е мое създание…

Момчил винаги намираше какво да каже, поиска оневиняване, за да облекчи съвестта си. Винаги успяваше да дръпне най-силната струна от сърцето на Петър, за да го разчувства и да го накара да се предаде. Така както стана и в оня миг, когато се съгласи да отстъпи жена си. Петър отпусна колана. Малко след това, изцяло го сне от врата на Момчил и се отдръпна крачка встрани.

– Явно е – рече Петър, че ние няма да се разберем, кой е по-виновен и кой е по-невинен. От днес аз вече нямам брат. Ти тръгвай към своя дом, а аз тръгвам към моя. Сбогом, братко. Нека бъдещето, времето бъде наш съдник!

– И двамата сме мръсници. Не считай себе си за чиста монета. Нека така да бъде. Аз те изнудих и ти “продаде” жена си. Постъпката ти колкото и да е жестока, нелепа и греховна, все пак я направи в името на доброто. За моето добро. Към целия този грях аз не бях безразличен. Ще прозвучи невероятно, но скрито плачех за теб, защото заради себе си те принудих да станеш грешник. Плачех, защото ти завиждах. В същото време разбирах, че доброто, което правеше за мен, беше с цената на голяма болка.

Момчил каза тези думи и се разплака. Сълзите му не капеха една след друга, а се нижеха по лицето му като пролетен ручей.

– Сбогом, братко! Казвам ти още веднъж, за да разбереш, че тръгвам към чистилището, откъдето никога няма да изляза. Искам да ти кажа, че много, много съжалявам за стореното. Не те моля за прошка, защото и да ми простиш, пътят към рая за мен е затворен. Впрочем... всеки по своя път...

Нощта погълна двамата грешника, всеки поел по своя път нанякъде. Единственото, което ги свързваше беше мисълта един за друг, отредена от съдбата им. Когато стъпките на Момчил заглъхнаха, Петър се почувства изоставен. Когато бавно, едва-едва тръгна по стълбите към своя дом, се разплака. Спря се, за да се успокои, но сълзите му не спираха. Отново тръгна. Беше до вратата, където пишеше “Семейство Терзийски – Петър, Бойка, Станислава, Веско”. Прилоша му. Постоя пред своя дом минута, две, пет... Изведнъж като че ли някой хвана ръката му и той натисна бутона на звънеца.

– Кой е? – запита Бойка.

– ?!

– Кой е?

– Аз съм..., Бойке!

– Каква съм?! Да не мога да позная гласа на мъжа си. – Влизай – рече му като отвори вратата.

В този миг съвсем близо проехтя изстрел. Петър сложи ръка на сърцето си.

– Какво ти е, Петре?

– Брат ми! Брат ми – простена той. – Горкият!

А по-нататък?

Морето само би могло да каже какво се е случило, но потайно мълчеше в тъмната нощ. Вълните равнодушно се стоварваха върху бреговата ивица и с един замах заличаваха стъпки и следи.