Хралупата

Дата: 
четвъртък, 14 March, 2024
Категория: 

Хралупата

По действителен случай

Зимата на 1910-а беше в разгара си. Нямаше нито един човек в Голям Дервент, който да си спомня кога за последно е била дотолкоз люта – сняг, виелици, преспи, а отгоре на туй се явиха и вълци, които обикаляха и денем и нощем, и правеха поразия след поразия.

В родопското село, сгушено от памтивека между Места и Марица, поминуваха най-вече дервентджии, които по волята на падишаха вардеха клисури и боази, защото през планината се ширеше важен царски друм. Вярно е, че затова плащаха по-малко данъци от раята в другите села, останали като тях извън пределите на татковината подир Освобождението от русите, ала пак едвам свързваха двата края.

Въпреки че в началото на май ставаше панаир за размяна на всякакъв добитък, на който идваха люде отблизо и далеч, из тукашните дворове проблейваха едва по пет-шест овчици, омесени с козичка-две, а в оборите рядко имаше повече от крава, вол или муле. Тук-там се намираха пчелари, които вадеха бял мед от ръчно плетени кошери, ама да не мислиш, че всичкия беше за тях. Тукашните аги тъй се бяха настървили към него, че людете се принудиха да крият малко мед, че да има поне за децата им, затуй година след година пчеларите се топяха като сняг.

Новата година тъкмо бе подхванала първите си крачки, когато на тринадесетия ден на януари текнаха водите на дядо Зоковата снаха и час-два след пладне бебето проплака. Че раждането беше трудно и дълго, дума да няма, ала селската лечителка баба Фидана – вряла и кипяла в тия работи – се справи както трябва.

Най-щастлива в цялата къща бе баба Матена, която не можеше да си намери място от радост. Че как да си намери, когато каматната й внучка взе нейното име.

Още същото лято, подир раждането на Матена, дядо Зоко и двамината му сина запретнаха ръкави и почнаха да вдигат по-голяма къща, че старата хептен отесня. Иван – големият син вече имаше две деца, а малкият – галеница, която скоро щеше да му пристане. Как да поминуват три домочадия в две стаи. Затуй вдигнаха двукатна къща от бял ломен камък, която тъй блестеше отдалеч, че душата на Зоко преливаше от радост...

Душата му преливаше и когато на осми ноември 1912-а Македоно-одринското опълчение на генерал Никола Генев подплашиха армията на Явер паша и освободиха без капчица кръв Гюмюрджина [1], а няколко дни по-късно падна и Одрин, където Шукри паша се предаде заедно с шестхилядната си армия.

Затуй когато научи, дядо Зоко рече на жена си да сготви бобеник, а сам наточи шипковина и каза:

– Довечера ще се порадваме на тая сполука – подир което до късна доба вдигаха паницата с вино.

Да, ама много хубаво не е на хубаво...

През Втората Балканска война Турция използва конфликта на сърбите и гърците срещу нас и си върна Одрин.

Отпървом агите се държаха както трябва, затуй подлъгаха бегълците да се върнат, ала насетне стана една...

Явиха се вълци. Насред лято. И бяха къде-къде по-кръвожадни от онези другите. Предишните изядоха трийсетина овце, кози и телета, а тия зверове затриха трийсетина села. Че като почнаха едно разчистване – клаха, палеха, насилваха, село не подминаха...

На 8-и август 1913-а изродите довтасаха и тук. Мъжете и ергените се бяха събрали в края на селото, ама можеш ли да излезеш наглава с глутница аскери и башибозуци. Че като почна една сеч, страшна работа... И всичко живо се разбяга кой къде види, нямаше време ни къща да заключи, ни животно да подкара.

Ивановата булка, макар сума време да обикаля из сокаците, никъде не видя тригодишното си детенце и ще – не ще, нарами сина си и хвана към гората, без да разбере къде са другите й роднини...

Добре че брат й Кузман съвсем случайно мина покрай черквата и чу отвътре познато хлипане, затуй влезе бежешком и намери племенницата си скрита зад някаква черковна утвар. Гушна Матена в прегръдката си и понечи да излезе, но скитаса парче обреден хляб и без да се замисли, го напъха в пазвата, сетне хукна навън.

Да, ама като се озова в гората близо до една от ливадите на дядо Зоко, видя, че потерята е по петите му и няма как да й се отскубне. Тогава му хрумна нещо и забърза към имота. Като наближи четинест бук в края на ливадата, се огледа насам-натам, сетне уви грижливо племенницата си и я тури вътре в хралупата му, подир което й рече:

– Само мълчи, след малко ще те взема! – после извади от пазвата си хляба, остави го до нея и добави: – Като огладнееш, яж. Айде!

Матена кимна уплашено, сетне стисна юмручета и затвори очички, а вуйчото се прекръсти и побягна.

Подир малко четирима башибозуци се явиха на долния край на ливадата. И не щеш ли, като поспряха малко, се засилиха право към дървото, че им се стори кухо...

“Леле! – изтръпна вуйчото, поспрял се на двеста крачки встрани. – Видели са ме.”

Главорезите не спираха и вече бяха на пет-шест крачки от бука, когато българинът си рече: “По-добре мене, отколкото нея!”, после нарочно се разкашля и си плю на петите...

Башибозуците отпървом се спогледаха, сетне с блеснали очи се извърнаха към него.

– Твойта мама гяурска! – изпсува главатарят им и барабар с другите се юрна подире му.

Кузман бягаше с всичка сила и гледаше да иде колкото се може по-далече от хралупата, затуй тръгна по нанадолнището към селото. Че избяга далече от нивата, избяга, ала не уварди обещанието да се върне при племенничката си...

Въпреки че не им се даде лесно, най-накрая тия кръволоци го застигнаха в едно дере и го наобиколиха. Нашенецът извади калъчката си и наръга един-двама, но като се обърна към третия, последното нещо дето видя бе как онзи замахва с ятагана.

Сетне главата на Кузман тупна до безжизнената му снага...

Много кръв се проля тоя ден, селската рекичка три дни насетне не можеше да се избистри. И как да се избистри, когато джелатите затриваха всеки когото срещнат. Посякоха и малкия син на дядо Зоко – Кольо, който се опита да отбрани младата си невеста. Подир туй, макар че на жената й оставаше по-малко от месец да проплаче рожбата й, я насилиха. Трима. Сетне тя – горката – се добра някак си до една скала и се метна отгоре...

Да не мислиш, че се смилиха над невръстните. Сокаците и мегданите бяха пълни с трупчета на деца, не успели да избягат на ордата...

Какво стана с Матена ли? Три дена, без да каже гък, детенцето стоя в бука и при всеки шум затваряше пъстрите си очинки, все едно че ако някой надникне в хралупата, няма да я види. Как издържа, един Господ знае.

На четвъртия ден – вече изгладняла хептен – се престраши и загриза хляба, който й остави Кузман, но след малко коматчето се изплъзна от ръчичката й и падна извън дървото...

А през туй време обезумялата от мъка майчица бродеше из гората и къде кого срещне от бегълците, го питаше за свидното си чедо. Ала всеки поклащаше глава и отминаваше, че и той си имаше някакво своя мъка.

Утешаваше се само, че поне намери другите си родни живи, остави сина си при дядото и бабата, а те с мъжа й почнаха да кръстосват баирите наново.

Тъй се случи, че четири дена подир бягството тя случайно се озова край дядо Зоковата ливада и седна зад една шипка на синора да си отдъхне.

И не след дълго спомените я връхлетяха. Още същата година, когато дъщеря й се роди – на която галено казваха Тенче – захванаха да я косят и сушат. Мъжът й размахваше отпред косата, а тя подире му разхвърляше закосите сено да съхнат и от време на време попоглеждаше към четинестия бук, дето се кандилкаше люлката на Матена. Баткото пък припкаше насам-натам подир пъстрите пеперуди и се заливаше от смях...

“Ех, какво време беше!”, рече си невестата и пое дълбоко въздух, сетне погледът й спря на някакво агне явило се незнайно откъде и захрупало сладко-сладко. “Загубило се е”, мина през главата на жената и очите й се напълниха със едри майчини сълзи.

По някое време агънцето стигна до бука и почна да яде нещо с голям мерак. Когато го изяде, повдигна предните си крачета на дървото и захвана да блее. Не щеш ли, най-неочаквано отвътре се подаде някаква ръчичка и го замилва по главата...

Сърцето на страдалницата тъй силно задумка, че за малко да изхвръкне от пазвата й. Миг по-сетне тя тичаше презглава и викаше през сълзи:

– Тенчеее... – а като стигна бука, зарови из него, подир което внимателно извади щерка си и я зацелува където свари...

– Кой те, мама, скри тука?

Ала детето бе дотолкоз уплашено, че не можа да й каже нищичко, а захвана да плаче. Насетне когато поотрасна и поуспокои, вече си спомняше само какъв страх е брала, додето е била в хралупата.

Месец след клането селото горя и пуши, а като се върнаха людете, какво да видят – навсякъде само трупове и пепелища...

– Какво опустошение, Господи! – промълви дядо Зоко и се закръсти.

Когато стигна до къщата, която съградиха преди три години, раменете на завалията се затресоха и той приседна омаломощен на оцелелия по чудо дръвник.

Освен голите каменни зидове вътре имаше още нещо непокътнато. На една от стените висеше старото кандило, връз което поопушената Богородица ронеше кървави сълзи...

Мина време. Селото остана в Гръцко, та хората взеха да се преместват оттатък границата. Премести се и дядо Зоковият джинс и отиде в ортакьойското (ивайловградското) село Ламбух, дето Матена свъртя къща, деца, внуци и правнуци.

Насетне тя живя [2] сто и осем години и издъхна на 4 юли 2018 година като най-възрастната българка...

---------------
[1] Гюмюрджина (днес Комотини) по онова време спада към Одринския вилает (област) и същевременно е санджак (окръг) на каазите (околии): Ахъчелебийска, Даръдерска, Гюмюрджинска (към нея е Голям Дервент) и др.
[2] Последните си четири години от живота Матена Зокова Златилова (1910-2018) прекара по своя воля в старчески дом в Ивайловград, за да не бъде в тежест на семейството си...

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите