Беше непоправим романтик и много доверчив човек, винаги вярваше в доброто у хората. И обичаше жена си. Въпреки всекидневните скандали, изникващи от нищото. Той я обичаше и ѝ вярваше. Но един ден жена му го напусна. Разби сърцето му...
Събота, почивен ден, нито очаквам гости, нито съм планувал да ходя някъде. Разпищолил съм се, легнал съм на дивана и гледам някакво предаване, когато на вратата се звъни. Странно, наистина не очаквам никого. Може би е пощаджията. Обличам нещо набързо, отварям вратата – и опс, изненада...
Уж от Англия е тръгнала световната промишлена революция, ама често англичаните ме учудват с техническото си невежество. В един мой разказ съм описал учудването и възторга на дузина англичани, станали свидетели на резултата от използването ми на нещо най-елементарно – лоста, изучаван от петокласниците в България...
Сравнително популярно е написаното от Константин Иречек мнение, че българите са три вида хора – бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри! Но разлиствайки дневника му, който е водил при петгодишното си пребиваване в България, човек се натъква и на други интересни негови писания...
Нещастията са тъжни и красиви като есента. Винаги ни изненадат, макар подсъзнателно да сме ги очаквали. Те са солта на историите, от които се учим да бъдем хора. Делим ги на малки, средни и големи. Малките нещастия се случват на другите хора. Средните са от ежедневен характер. А големите маркират края на една епоха...
– Бабче! – Нина седна до масата. Наведе глава и с пръст започна да рисува криволици в посипаното брашно. – Да те питам нещо... Баба Николина погледна крадешком девойката, после пъхна във фурната току-що приготвения хляб: – Че питай де! Що мълчиш? ...
Свещеник Рафаил Събев, когото в градчето наричаха поп Райо, прекопаваше леха в градинката си пред двукатната къща. Преминаващият по улицата Панайот Николов на път към работното си място в местната НАРКООП спря, поздрави и...
Чувал ли си как тишината плаче? Минавало ли е дори през ума ти, че е възможно? Дали не долавяш собствения си плач, не посмял да се разлее от клетките, които едва го удържат? Има тежки мигове в живота на всеки. Има и непоносими. Но има и такива, които разчленяват душата ти...
Вървим по брега, ръка в ръка, мълчаливо. С усещането, че се познаваме откакто се помним. Излишни са думите. Обменяме чувства. И летим – един до друг, заедно. Не знаем колко време изтича така. Хубаво време. Пълно с взаимност. Без въпроси. Без отговори. Само присъствие. И преливане – един в друг...
Има мигове, които ти се иска да прескочиш. Подредени един до друг, преминават във вечност. Планина от мигове, като стена. Зад която искаш да се скриеш, да потънеш там, да останеш завинаги. Но не! Няма как! Защото вече си отвъд... стената от мигове. Мигове-картини. За любов.
